Анализ на презентацията на Кен Робинсън (Sir Ken Robinson, How schools kill creativity (февруари 2006), произнесена пред аудиторията на TED
Оратор
Сър Кен Робинсън е известен британски автор, занимаващ се предимно с проблемите на модерната образователна система. Богатият му опит включва дейности и позиции в международни агенции и неправителствени организации, политически постове във връзка с държавната образователна система в не една държава, той консултира едни от най-големите компании в света, работи и в някои от водещите световни културни организации.
Неговата тясна специалност може да бъде дефинирана като инкорпориране на креативността и изкуствата в рамките на модерната образователна система. Автор е на редица книги и трудове в тази насока, сред които „Разчупи клишетата: да се научим да бъдем креативни“ (Out of Our Minds: Learning to Be Creative), „Елементът“ (Finding Your Element), както и „Елементът: Как всичко се променя, когато откриете страстта си“ (The Element: How Finding Your Passion Changes Everything).
Участвал в изготвянето на множество доклади, съответно и в тяхното представяне. Сър Кен Робинсън е човек със завиден опит в презентирането. След презентацията, предмет на настоящия анализ, която датира от 2006 година, той става част от редовните презентатори на ТЕД и има още няколко по теми, свързани с образованието. Все пак именно тази негова презентация придобива небивала популярност и към момента – януари 2015 г. – е гледана от над 31 милиона души, само на официалния сайт на ТЕД.
Аудитория
Именно аудиторията е нещото, което отличава ТЕД презентациите от всяка друга.
От една страна, ТЕД дава възможност на оратори от цял свят, специалисти в различни области, да изразят своето мнение, чрез индивидуално подготвена реч, на живо – пред публика. Тази „автентична“ публика, както и самите оратори много добре знаят, винаги е изключително добре информирана, заинтересована, а също така и критично мислеща. В публиката има представители на различни професии, отворени към дискусия на широк спектър от тематики.
От друга страна, имаме един нов феномен. Феномен, плод на информационното общество, на 21. век. Става дума за т. нар. „вторична“ виртуална аудитория” [1]. Конференциите на ТЕД винаги се заснемат и след това избрани презентации се публикуват в официалния сайт на ТЕД. Там вече достъп до тях имат хора, които са от различни професии, те са с различен социален статус, различни са по възраст, пол, религия и по други критерии.
И тъй като това се знае и от самите презентатори, то съответно в тяхното поведение може да бъде търсено повече от класическите реторически похвати, тъй като процесът на общуване с виртуална аудитория несъмнено се различава от класическия.
Поведение на оратора
Като за начало, трябва да бъде казано, че ораторите, имащи възможността да представят своята презентация на сцената на ТЕД, обикновено спазват някои установили се „правила за успех“, ако можем така да ги наречем.
Едно от по-скоро задължителните правила е относно продължителността на презентацията. Установеното правило гласи, че максималната продължителност на празентацията трябва да бъде 18 минути. Това се прави, както с цел да се запази концентрацията на публиката, присъстваща в залата, така и за да може презентацията да е достатъчно кратка, за да може да бъде изгледана на един дъх – нещото, което осигурява невероятно големия брой гледания на ТЕД презентациите онлайн. Сър Кен Робинсън се придържа към това правило, макар да си позволява няколко секунди повече. Също така, прави впечатление, че речта е научена наизуст и добре отрепетирана – ораторът не използва записки.
По време на презентацията той е изключително спокоен и уверен – личи големият опит зад гърба му. Тонът му е спокоен, равен. Жестовете с ръце са минимални като количество, той използва жестове с ръце за подчертаване на ключовите моменти.
Отличава се простотата на израза му – въпреки факта, че е университетски професор, той се изразява по начин, достъпен за всеки. През цялото време се опитва да задържи вниманието на публиката, като прави шеги, основно релевантни на темата, които в рамките на цялата презентация достигат двуцифрен брой, т.е. на всеки няколко минути той прави шега.
В самото начало на презентацията Робинсън се опитва да изясни релевантността на проблема, като чрез това той се стреми да направи и публиката съпричастна. Открояват се няколко основни аспекта, на които ще обърне внимание. Първият е креативността, която той веднага отчита, че е ключова характеристика както на всички презентатори на конференцията преди него, така и на слушащата го публика. Второ, той заявява, че има сериозен интерес към темата за образованието, но веднага продължава, обяснявайки, че през годините е установил, че това е тема, представляваща интерес за всички – също като религията или парите.
Аргументи
Сър Кен Робинсън успява за кратките 18 минути, въпреки многобройните шеги и леки отклонения от темата, да подчертае редица важни аргументи, в подкрепа на основната му теза – „училището убива креативността“. Той изтъква неговото убеждение, че към момента креативността, в рамките на образователния процес, е точно толкова важна, колкото грамотността.
Сред първите му аргументи е фактът, че при децата отсъства насаденият у възрастните, основно по време на процеса на образование, страх от това да сгрешиш. Той дава конкретен пример, за да илюстрира тезата си. Децата са склонни да се възползват от ситуацията – ако не знаят нещо, ще си го измислят. Така се раждат гениалните идеи.
В рамките на националните образователни системи това да сгрешиш е най-лошото нещо, което можеш да направиш. А всъщност, в действителността, ако не си готов да сгрешиш – не си способен да измислиш нещо оригинално. Тук използва известните думи на Пикасо, че всеки е роден артист, но въпросът е да останем такива, когато пораснем.
Друг от основните му аргументи се основава на критика на модерната образователна система навсякъде по света, поради очевидно присъщата и йерархия – най-високо са поставени математиката и езиците, след това са хуманитарните предмети и в дъното са изкуствата. Дори и в самите изкуства има йерархия – рисуването и пеенето са на върха, а танците и театралното изкуство под тях.
Според него, практически това вече е остарял подход. Може би преди век, когато не е имало достатъчно хора, които да са завършили висше образование, е било важно те да бъдат насочени към ключовите за оцеляването на икономиката постове и необходимото за тях образование. Но сега положението далеч не е такова – броят на хората, завършващите висше образование е по-висок от когато и да било, а мнозина от тях не успяват да намерят работа. И въпреки това, продължава да живее социалната стигма, че човек не би могъл да се издържа от пеене, рисуване или друга форма на изкуство. Ораторът въвежда и конкретен пример, за да опровергае тази теза. Става въпрос за британската танцьорка и хореограф – Джилиан Лин, как тя е била заклеймена като негодна от британската образователна система и която поснастоящем е успяла професионално и финансово.
Източници:
http://www.ted.com/ – Sir Ken Robinson, How schools kill creativity (February 2006)
[1] Терминът “вторична виртуална аудитория” е въведене от проф. Иванка Мавродиева и е представев н книгата й „Виртуална реторика” от 2010 г. Този термин спрямо презентации в http://www.ted.com/ е използван от Силва Димитрова в нейна статия: Димитрова, С. (2014). Особености на виртуалната визуална реторика в TED.com, сп. Реторика и комуникации, бр. 12, април, 2014.http://rhetoric.bg/, последно посещение на 20.02.2015.
Гергана Касева, Анализ на речта на Камерън Ръсел – „Визията не е всичко. Повярвайте ми, аз съм модел” http://www.online.rhetoric.bg/
© Марио Тонев, специалност „Европеистика”, ФФ
Текстът се публикува със съгласието на студента и е изготвен като част от материалите от студентското портфолио по учебната дисциплина „Презентационни и комуникационни умения”, воден от проф. Иванка Мавродиева по зададен от нея модел.
Цитирането и позоваването на автора и на Онлайн справочника по реторика е задължително