Анализ на речта на писателя Иво Андрич “Да бъдеш човек”
Текст на речта на Иво Андрич „Да бъдеш човек”
На хиляди разни езици, в различни житейски условия, от век на век, от патриархалните древни приказки край огъня в колибата до творбите на модерните писатели, които ежечасно излизат от издателствата на големите световни центрове, се изприда разказът за съдбата на човека, който без край и без прекъсване си разказват хората. Начините и формите на този разказ се изменят с времето и условията, но необходимостта от разказ и разказване остават, разказът си тече и няма край разказването. Така понякога ни изглежда, че човечеството от първия проблясък на съзнание през вековете разказва само на себе си в милион варианти заедно с дъха на дробовете си и с ритъма на пулса си една и съща приказка. А тя като че иска, както приказките на легендарната Шехерезада, да измами кръвника, да отложи неминуемостта на трагичната съдба, която ни заплашва, и да продължи илюзията на живота и съществованието. Или може би разказвачът със своето дело трябва да помогне на човека да осъзнае и да се справи с тази съдба? Може би неговото призвание е да говори от името на всички онези, които не умеят или които – сразени преди време от живота – не успяват да се изразят?
Или може би разказвачът сам на себе си разказва своя разказ както детето, което пее в мрака, за да залъже страха си? Или целта на това разказване е да освети поне малко тъмните пътища, по които често животът ни тласка, и да ни покаже нещо повече за този живот, който ние в своята слабост не успяваме да схванем и разберем. Често пъти от думите на добрия разказвач може да узнаем какво сме сторили и какво сме пропуснали, какво би трябвало да правим и какво не. Може би в тези разкази – устни и писмени – се съдържа истинската история на човечеството и може би от тях може да се предусети, ако не да се познае целият смисъл на тази история. И то без оглед на това, дали става дума за миналото, или за настоящето.
Когато става дума за разказването, което има за предмет миналото, трябва да припомним, че има възгледи, според които да се пише за миналото означава да се пренебрегне настоящето и да се обърне гръб на живота. Мисля, че създателите на исторически разкази и романи не биха се съгласили с това и че по-скоро биха признали, че сами действително не знаят как и кога се прехвърлят от онова, което се нарича настояще, към онова, което смятаме за минало, че с лекота, като насън, се прекрачват границите на вековете. Нима и в миналото, и в настоящето не се сблъскваме със сходни явления и подобни проблеми: да бъдеш човек, роден без свое знание и своя воля, хвърлен в океана на съществованието. Да трябва да плуваш. Да съществуваш. Да бъдеш идентичен. Да издържаш атмосферното налягане около себе си, всички сблъсъци, своите и чужди непредвидени и непредвидими постъпки, които най-често не са по мярката на нашите сили. А освен всичко това да издържиш и на собствената си мисъл за всичко това. Накратко: да бъдеш човек!
Така и отвъд чертата, която произволно дели миналото от настоящето, писателят среща същата съдба човешка, която трябва да види и колкото се може по-добре да разбере, да се уеднакви с нея, със собствения си дъх и собствената си кръв да я стопля, докато не получи живата тъкан на разказа, който той иска да съобщи на читателите, и то колкото се може по-хубаво, по-просто и по-убедително.
Как да се постигне това, по какъв начин и по какви пътища? Едни го постигат чрез свободен и неограничен полет на въображението, други чрез дълги и внимателни проучвания на историческите данни и обществените явления. Едни чрез гмурване в същината и смисъла на отминалата красота, други с капризно-весела лекота, като онзи плодовит френски романист, който казваше: „Що е историята? Пирон, върху който окачам романите си.” Накратко – има сто начина и пътища, по които писателят достига до своята творба, но единственото, което е важно и решаващо, е самата творба.
Писателят на исторически романи би могъл да постави като мото и като единствено обяснение на всичко, на всички и веднъж завинаги: „Размишлявах за древните дни и си спомнях вечните времена.”
Но и без всякакъв надпис творбата му сама казва същото.
И в края на краищата всичко това е въпрос на техника, метод, навици.
Всичко това е повече или по-малко забавна игра на духа по повод на едно дело и около него. Не е въобще толкова важно дали един разказвач описва сегашното или миналото, или пък смело полита в бъдещето. Онова, което е главното, е духът, с който е пропито неговото повествование, онази основна заръка, която казва на хората неговата творба. А за това естествено няма и не може да има правила и норми. Всеки разказва своя разказ по своя вътрешна необходимост, според мярката на своите наследени или придобити склонности и разбирания и по силата на своите изразни възможности. Всеки носи морална отговорност за това, което казва, и всеки трябва да може да говори свободно. А разказът, който съвременният повествовател разказва на хората от своето време, без оглед на неговата форма и тема, трябва да не бъде отровен от омраза, нито заглушаван от звън на оръжие, колкото е възможно повече, той трябва да бъде вдъхновен от любовта и воден от широтата и ведрината на свободния човешки дух. Защото писателят и неговото дело не служат никому, ако по един или друг начин не служат на човека и на човечеството. Това е важното.
Източник на текста:
http://www.balkani.eu/index.php?b=issue&bb=21012003053745&bbb=21012003053745_21012003080510
Анализ на речта на Иво Андрич „Да бъдеш човек”
Анализ на речта на Иво Андрич “Да бъдеш човек”
Оратор
Иво Андрич (1892 -1975г.) е един от най-значимите сръбски писатели на двадесети век. Той е известен романист и разказвач, и първият балкански писател, носител на Нобелова награда за литература. В творчеството си той непрестанно се опитва да показва душата на балканския човек. Също така живо се интересува и занимава с регионални и национални проблеми. Определян е като писателят, притежаващ силата да сътворява митове, мъдрият хроникьор на бурното балканско битие.
Комуникативна ситуация и аудитория
Броени дни преди обявяването на Нобеловата награда меродавният парижки вестник Le Figaro litteraire, на 21 октомври 1961 в голяма статия на Кйел Стромберг със заглавие “Фаворит за Нобел”, пише, че югославският писател Иво Андрич е най-сериозният кандидат за Нобелова награда измежду петдесетината обсъждани кандидатури, сред които има и такива сериозни съперници и световно популярни писатели като англичаните Греъм Грийн и Лорънс Даръл, немецът Ерих Кестнер, американецът Джон Стайнбек, италианците Еудженио Монтале и Алберто Моравиа, французите Андре Малро, Пиер Жан Жув, Жан Ануи и Жан-Пол Сартр. Може би мнозина ценители не са приели много сериозно прогнозата за Андрич, защото сред кандидатурите има и далеч по-популярни по света писатели, при това обичани от критиката майстори на перото. Още повече че и през предходната, 1960 година, Андрич е споменаван сред най-сериозните възможни лауреати, но наградата е присъдена на френския поет Сен Джон Перс.
Този път обаче прогнозата на френския литературен седмичник се сбъдва – на 27 октомври световните телеграфни агенции известяват решението на Нобеловия комитет – Нобеловата награда за литература за 1961 година се присъжда на югославския писател Иво Андрич. Първата Нобелова награда за писател от Балканите, първата Нобелова награда за писател сред южните славяни.
По това време Нобеловите награди имат вече 60-годишна история и са се утвърдили като най-престижното световно отличие за литература, въпреки че около присъждането й нерядко е имало и сериозни възражения, а и няколко шумни международни скандала.
Тържествената церемония по връчването на наградата се провежда традиционно на 10 декември. Така става и през 1961 година. В концертната зала на Шведската академия с кратко слово членът на Шведската академия д-р Андреа Естерлинг представя на елитната аудитория новия Нобелов лауреат за литература Иво Андрич, който получава наградата за “За епическата сила”, с която пресъздава мотиви и рисува човешки съдби из историята на своята страна, и като виден “представител на един език, който досега не е бил представян в листата на наградените”.
Почетният знак е връчен на лауреатите от Негово Величество Кралят на Швеция. В отговор Андрич произнася благодарствено слово.
Въпреки че произведенията му вече са преведени на много езици, след получаването на наградата започва истински големият интерес на света към творчеството на писателя от Балканите. Неговите романи и разкази се печатат на повече от трийсет езика. Той подарява сумата от Нобеловата награда на библиотечния фонд на Босна и Херцеговина. Наред с това, често участва в акции за събиране на помощи за библиотеките и дава пари за хуманитарни цели.
Обстановката е строго официална. Речта е произнесена на закрито. Етикетът изисква елегантно облекло и за оратора, и за аудиторията, която е съставена от тогавашния обществен елит, включително кралят на Швеция и членове на академичните кръгове. Аудиторията е високо образована и очаква да чуе словата на един виден и почетен интелектуалец. Речта, която е изнесена от оратора, се съобразява с изискването за чист и книжовен език, както и с високата художествена температура на изказа, която предполага церемонията за избиране на нобелов лауреат по литература.
Вид на речта
Речта е тържествена (събитието е не какво да е, а важна и елитна церемония). Едновременно с това е и благодарствена (Иво Андрич благодари за полученото признание). Нобеловите речи на лауреатите за литература обаче са по традиция нещо повече от обичайна благодарност. Те представят кратки лекции, в които писателите излагат, най-често въз основа на личния си творчески опит, своите възгледи за същността и функциите на литературата в съвременния им свят. Иво Андрич въплъщава в речта си своето писателско верую, което автоматично я категоризира и като вдъхновяваща. Заедно с отправените послания, още на следващия ден предоставените на агенциите речи на Нобеловите лауреати обхождат света.
Заглавие и увод
Заглавието “Да бъдеш човек” обобщава основното послание в думите на оратора. То синтезира всички парчета от пъзела на речта, за да й придаде завършеност и семантично да подчертае нейната идея.
Речта е изградена по модела на обърнатата пирамида, т.е. ораторът започва от по-общото, докато стига до същината на това, което казва едва в края. Съотношението на увода спрямо изложението и заключението е 1:3, какъвто е и моделът на Аристотел. Речта започва без обръщение. Създава се усещането, че Иво Андрич започва да разказва приказка на слушателите (все пак, в нея той говори за разказването и открива, че може би най-подходящият начин за поднасянето й е именно като влезе в ролята на истински разказвач на приказка). Ораторът структурира речта си диахронно – започва с идеята за миналото, докато достига до настоящето, а по-късно намесва и бъдещето. През цялото време осъществява преход между старото и новото. Още оттук акцентът пада върху думата “разказване”, която е повторена многократно, за да засили усещането за разбиране и вникване в идеята на посланието. Разказът е всъщност метафора на човешкия живот, а разказвачът е едновременно страничен наблюдател и участник, той е другият, той е/съм “аз”. Ролята на разказвача е да бъде полезен, да изнесе посланието от разказа (поуките и съветите) и да го направи разбираемо и достъпно за аудиторията. Засягат се универсални ценности като единството и обединението, вникването и мъдростта. Разказите са представени като обективна човешка история, която е автентична.
Изложение
Изложението отново започва с препратка за миналото, което плавно се прелива в настояще. По този начин се набляга на идеята за непрекъснатостта на разказването, която е олицетворение на непрекъснатостта на човешкия живот. Засяга се и екзистенциализма, което внася нотки на философия в разсъжденията на оратора. Двукратно е повторено (и акцентирано) “да бъдеш човек”, което в комбинация със заглавието образува магически триъгълник (3 пъти се изрича). Използвани са риторични въпроси и сентенции, които осигуряват мелодичност и създават впечатление за мъдри слова в речта. Засяга се и идеята за съпреживяването като съществен момент, предопределящ разказването. Важните места се акцентират чрез кратки паузи и интонационно, но сравнително спокойно говорене.
Заключение
Засяга се социалната и морална роля на разказвача. Той е представен като своеобразен мисионер на мъдростта и познанието. Разказвачът носи нравствена отговорност. Включени са всеобщи идеали като този за свободата на мисълта и духа, за любовта и вдъхновението. Основната идея е за универсалността на разказвачът и за неговата полезност, която е факт само когато е отправена към цялото общество, към всички, към човечеството. Именно универсалността е поставена в центъра на самото разказване, защото и самата реч на Иво Андрич е едно своеобразно универсално послание, насочено към жителите на света, неразделени от политически, религиозни или културни фактори. Насочено е към всеки един, към един от всички, към всички като един.
© Юлияна Георгиева, студент по връзки с обществеността, ФЖК, Софийски университет
Цитирането на автора и източника и задължително, текстът се публикува със съгласието на студента.