Елиф Шафак: Революционната сила на разнообразното мислене
https://www.youtube.com/watch?v=KCr8s57hdzY
“Можете ли да вкусите думите?” – това беше въпрос, който ме изненада.
Това лято бях говорител на литературен фестивал. В края на фестивала, докато подписвах книги, тийнейджърка дойде с приятелката си при мене и ми зададе този въпрос.
Казах й, че някои хора изпитват „припокриване“ на сетивата си, поради което те могат да чуват цветове, да виждат звуци и много писатели като мен се удивляват от това.
Но тя нетърпеливо ме прекъсна и каза: “Да, знам всичко това. Нарича се синестезия. Учили сме го в училище. Моята майка чете книгата Ви и казва, че в нея има много храна, продукти и дълга сцена с вечеря. Тя огладнява, четейки всяка страница. И си мислех, как така Вие не огладнявате докато пишете? Замислих се, че може би…може би Вие усещате вкуса на думите. Дали това, което казвам, има смисъл?”
Всъщност имаше смисъл, защото още от детството ми, всяка буква има различен цвят, а цветовете на буквите носят вкусове. Така например лилавото e доста острo, почти като парфюм, и всички думи, които свързвам с него, имат същия вкус, като например „залез“ — много пикантна дума.
Но се притеснявах, че ако кажа всичко това на тийнейджърка, би прозвучало или твърде абстрактно, или твърде странно. И така или иначе нямаше достатъчно време, тъй като още хора чакаха на опашката. Изведнъж почувствах, че това, което се опитвах да предам, беше по-сложно и детайлно, отколкото обстоятелствата ми позволяваха да изразя.
Затова направих онова, което обичайно правя в сходни ситуации: запелтечих, затворих се в себе си и спрях да говоря. Спрях да говоря, защото истината беше сложна, макар дълбоко в себе си да знаех, че никога не трябва да мълчим от страх от сложността.
Затова днес искам да започна с отговора, който не успях да дам в онзи ден. Да, аз мога да вкуся думите – понякога, не винаги. И щастливите думи имат различен вкус от тъжните. Харесва ми да изследвам: Какъв вкус има думата “креативност” или “равнопоставеност”, “любов”, “революция”? Ами “родина”?
Напоследък именно последната дума ме мъчи. Оставя сладък вкус върху езика ми – като канелата, малко розова вода и златни ябълки. Но под повърхността има остра нотка, като коприва и глухарче. Вкусът на родината ми, Турция, е микс от сладко и горчиво. И причината, поради която и споделям това е, защото смятам, че днес има все повече хора по целия свят, които изпитват същите смесени емоции към земите, от които идват.
Обичаме родните си страни, нали? Как бихме могли да не ги? Чувстваме се свързани с хората, културата, земята, храната. И в същото време се чувстваме все по-разочаровани от политика и политиците в тях, понякога до степен на отчаяние, болка или гняв.
Искам да говоря за емоциите и нуждата да повишим емоционалната си интелигентност. Смятам за жалко, че общата политическа теория обръща много малко внимание на емоциите. Често пъти анализаторите и експертите са толкова заети с данни и метрики, че сякаш забравят за онези неща в живота, които са трудни за измерване и може би невъзможни за поставяне в статистически модели. Мисля, че това е грешка, по две основни причини.
Първо, защото ние сме емоционални същества. Мисля, че всички сме такива.
Второ, това е ново – навлезли сме в нова фаза в световната история, в която колективните настроения насочват и подвеждат политиката повече от всякога.
А чрез социалните медии и мрежи тези настроения се засилват още повече, поляризират се и обикалят света изключително бързо. Нашето време е време на тревожност, гняв, недоверие, недоволство и, мисля, много страх.
Но ето го и същинският въпрос.
Въпреки че има множество проучвания върху икономическите фактори, има сравнително малко такива на емоционалните. Защо подценяваме чувствата и възприятията? Мисля, че това ще бъде едно от най-големите ни интелектуални предизвикателства, защото политическите ни системи са изпълнени с емоции. В много страни сме виждали как либерални политици експлоатират тези емоции. И въпреки това в академичните среди и интелигенцията все още не взимаме емоциите насериозно. Мисля, че трябва да го направим. Точно както е важно да се фокусираме върху икономическите неравенства в света, ние трябва да обърнем повече внимание на емоционалните и когнитивните пропасти в световен мащаб и начина, по който да ги преодолеем, защото те имат значение.
Преди години, докато все още живеех в Истанбул, ме посети американска ученичка, която изследва писателките в Близкия Изток.
В един момент по време на разговора ни тя каза: “Разбирам защо сте феминистка – защото живеете в Турция”.
А аз й казах: “Не разбирам защо Вие не сте феминистка, тъй като живеете в САЩ”.
И тя се засмя.
Тя го прие за шега и този момент отмина. Но начинът, по който тя беше разделила света на два въображаеми противоположни лагера, ме притесни и остана в мен за дълго. Според нейната въображаема карта, някои части от света представляваха „течни“ или „течащи“ държави. В тях все още имаше вълни, не се бяха успокоили. Други части на света, а именно Западът, бяха солидни, безопасни и стабилни.
„Течните“ земи бяха онези, които имаха нужда от феминизъм, активизъм и човешки права и онези от нас, които имаха нещастието да идват от подобни места, трябваше да продължат да се борят за тези най-основни права. Но имаше надежда.
С напредването на историята, дори най-нестабилните земи щяха някой ден да наваксат. А през това време, гражданите на солидните земи можеха да се насладят на комфорта на прогреса на историята и триумфа на либералния ред. Те можеха да подкрепят страданията на другоземците, но те самите нямаха нужда да се борят за основите на демокрацията повече, защото се намираха отвъд този етап.
Мисля, че през 2016 г., тази йерархична география бе разбита на парчета. Светът ни вече не следва този дуалистичен модел на ученичката, ако изобщо някога го е следвал. Вече знаем, че не е задължително историята да се движи напред. Понякога се върти в кръг, дори пълзи наобратно. Също така че поколенията могат да повтарят грешките, които прадедите им са правили. И вече знаем, че няма такова нещо като солидни държави срещу течни такива.
Всъщност, всички ние живеем в течни времена, точно както Зигмунт Бауман определи. А той имаше друга дефиниция за нашето време. Казваше, че всички ще вървим по плаващи пясъци. И ако това е истина, мисля, че трябва да засяга повече нас, жените, отколкото мъжете. Защото когато обществата се връщат назад към авторитаризма, национализма и религиозния фанатизъм, жените имат повече какво да губят. Точно затова този момент трябва да бъде важен не само за глобалния активизъм, но и, според мен, за глобалната сестринска солидарност.
Бих искала да направя мъничко признание преди да продължа. До скоро, когато участвах в международна конференция или фестивал, често бях от по-депресираните говорители. След като видях как в Турция мечтите ни за демокрация и за съвместно съществуване бяха разбити, както постепенно, така и с учудваща бързина, през годините се почувствах доста деморализирана.
В тези фестивали обичайно имаше и други мрачни писатели, които идваха от места като Египет, Нигерия, Пакистан, Бангладеш, Филипините, Китай, Венецуела, Русия. Усмихвахме се в съчувствие едни на други в тази камара на обречените. Можехте да ни наречете МКТДП : Международен клуб на тревожните и депресирани писатели.
Но после нещата започнаха да се променят и изведнъж клубът ни доби популярност – започнахме да имаме нови членове.
Спомням си.
Спомням си гръцки писатели и поети, които се присъединиха първи. След това дойдоха писатели от Унгария и Полша, а после, за изненада – от Австрия, Нидерландия, Франция. После – писатели от Великобритания, в която живея и която наричам свой дом, а след тях – писатели от САЩ. Изведнъж имаше повече хора, които се чувстваха разтревожени за съдбата на нациите ни и бъдещето на света.
И може би имаше още повече като нас, които се чувстваха като чужденци в собствените си отечества. А после се случи нещо необичайно. Онези от нас, които бяхме прекарали дълго време с това чувство, започнахме да се чувстваме по-малко депресирани, докато новодошлите не бяха свикнали с него и съответно се чувстваха още по-депресирани.
Така можехте да видите как писатели от Бангладеш, Турция или Египет се опитват да успокоят британските си колеги след Брекзит или американските – след изборите. Но да оставим шегата настрана. Смятам, че нашият свят е изпълнен с безпрецедентни предизвикателства, а това носи емоционален отговор, защото в лицето на бързите промени много хора искат да забавят темпото, а когато има твърде много непознато, хората копнеят за познатото.
И когато нещата станат твърде объркващи, много хора жадуват за простота. Това е много опасен кръстопът, защото точно там влиза демагогът. Демагогът разбира как работят колективните настроения и как той — обикновено е мъж — може да извлече полза от тях. Той ни казва, че принадлежим към нашите племена и че ще бъдем в безопасност, ако сме обградени от сходни на нас. Демагозите идват в най-различни размери и форми.
Това може да е ексцентричен лидер на маргинална политическа партия някъде в Европа или имам екстремист, проповядващ догми и омраза, или бял оратор супермасист, почитащ Нацизма някъде другаде. Всички тези фигури на пръв поглед изглеждат разнородни. Но аз смятам, че те се нуждаят и захранват една друга. Навсякъде по света, когато погледнем как демагозите говорят и как вдъхновяват движения, мисля, че имат едно отличително общо качество: те силно, силно не харесват плурализма. Те не могат да се справят с множествеността.
Адорно казваше: „Нетърпимостта към неяснотата е белег на авторитарната личност.“ Но си задавам въпросите:
„Какво, ако този същият знак, тази същата нетърпимост към неяснотата?
Какво, ако това е отличителен белег на нашето време, на епохата, в която живеем?“
Защото където и да погледна, виждам нюансите да изчезват. В телевизионните предавания имаме един говорител, който е против нещо, поставен срещу друг, който е за нещо.
Разбира се! Добри рейтинги.
Още по-добре е, ако си крещят един на друг.
Дори в академичните среди, където интелектът ни би трябвало да бъде подхранван, виждаме един ученик атеист да се състезава с убеден вярващ. Но това не е реален интелектуален обмен, защото е сблъсък на две определености. Мисля, че бинарните опозиции са навсякъде.
Така че бавно и систематично ни се отнема правото да бъдем сложни. Истанбул, Берлин, Ница, Париж, Брюксел, Дака, Багдад, Барселона: една след друга видяхме ужасни терористични атаки. И когато изразиш съжалението си, и когато реагираш срещу жестокостта, получаваш всякакви видове реакции и съобщения в социалните мрежи.
Но една от тях е изключително тревожна, само защото е толкова широко разпространена.
Те казват: “Защо съчувстваш на тях? Защо съчувстваш на тях? Защо не съчувстваш на цивилните в Йемен или Сирия?”
И си мисля, че хората, които пишат такива съобщения не разбират, че можем да съчувстваме и да бъдем солидарни с жертвите на тероризъм и насилие в Близкия Изток, в Европа, в Азия, в Америка, независимо къде, навсякъде, еднакво и едновременно.
Те сякаш не разбират, че не е необходимо да избираме една болка и едно място вместо всички останали. Но смятам, че точно това прави племенният строй с нас. Той свива умовете ни, без съмнение, но също така свива и сърцата ни, до такава степен, че ставаме безчувствени към страданието на другите хора.
Тъжната истина е, че ние не винаги сме били такива. Издадох детска книга в Турция и когато книгата беше публикувана, организирах множество събития. Отидох в много начални училища, което ми даде възможността да наблюдавам по-малките деца в Турция. Всеки път беше невероятно да видя колко силна емпатия, въображение и дързост имат. Тези деца са много по-склонни да станат глобални граждани, отколкото националисти на тази възраст.
И е невероятно да видиш, когато ги попиташ, колко много от тях искат да станат поети и писатели, а момичетата са също толкова уверени, колкото са и момчетата, ако не и повече. Но след това отивах в гимназии и там всичко беше различно. Сега никой повече не иска да бъде писател, никой повече не иска да бъде разказвач, а момичетата са станали срамежливи, внимателни, предпазливи да се изразяват в публичното пространство, защото сме ги научили — семейството, училището, обществото — научили сме ги да изтриват своята индивидуалност.
Мисля, че Изтокът и Западът губят множество – в обществата, но и в самите нас. И идвайки от Турция, знам, че загубата на разнообразие е огромна, огромна загуба.
Днес моята родина е най-големият затвор за журналисти в света, надминавайки дори печалния рекорд на Китай. Вярвам, че това, което се случи там, в Турция, може да се случи навсякъде. Може дори да се случи тук. Така както представата за „стабилни“ страни беше илюзия, така и представата за единични идентичности е илюзия, защото всички носим в себе си множество гласове. Иранският, персийски поет Хафиз казваше: „Ти носиш в душата си всяка съставка, необходима, за да превърнеш съществуването си в радост. Всичко, което трябва да направиш, е да смесиш тези съставки.“
И мисля, че можем да се смесваме. Аз съм истанбулчанка, но съм свързана и с Балканите, Егейско море, Средиземно море, Близкия изток, Леванта. Аз съм европейка по рождение, по избор и според ценностите, които изповядвам. С годините се превърнах и в лондончанка.
Бих искала да мисля за себе си като глобална душа, като гражданка на света, номад и скитащ разказвач. Имам множество привързаности, както всички ние. А множеството привързаности означават множество истории. Като писатели, ние винаги преследваме истории, разбира се, но мисля, че също така се интересуваме и от тишината — от нещата, за които не можем да говорим, от политическите и културните табута. Интересува ни нашата собствена тишина.
Винаги съм говорила и писала много за правата на малцинствата, за женските права, за ЛГБТ правата. Но когато си мислих за този TED Talk, осъзнах едно: никога не съм имала смелостта да заявя в публичното пространство, че аз самата съм бисексуална, защото се страхувах от клеветата, стигмата, подигравките и омразата, които със сигурност щяха да последват. Но, разбира се, никой не трябва никога да остава мълчалив от страх пред сложността. И макар че не ми е чуждо безпокойството, и макар че тук говоря за силата на емоциите — аз познавам силата им — с времето открих, че емоциите не са безгранични.
Разбирате ли?
Те имат граница.
Идва момент — нещо като повратна точка или праг — когато се изморяваш да се страхуваш, когато се изморяваш да се тревожиш. И мисля, че не само отделни хора, но може би и цели нации имат своите повратни точки. Така че, дори по-силно от емоциите ми е осъзнаването, че не само полът, не само идентичността, но самият живот е течащ, променлив. Те искат да ни разделят на племена, но ние сме свързани отвъд границите. Те проповядват сигурност, но ние знаем, че животът е пълен с магия и с много неяснота.
И те обичат да провокират двойствености, но ние сме много по-нюансирани от това. Какво можем да направим тогава? Мисля, че ние трябва да се върнем към основите, към цветовете на азбуката.
Ливанският поет Калил Гибран казваше: „Научих мълчание от разговорливите, търпимост от нетърпимите и доброта от недобрите.“ Мисля, че това е страхотен девиз за нашето време.
От популистките демагози ще научим незаменимостта на демокрацията. А от изолационистите ще научим нуждата от глобална солидарност. А от трибалистите ще научим красотата на космополитизма и красотата на разнообразието.
За завършек искам да ви оставя с една дума или вкус. Думата “юрт” на турски означава “родина”. Означава “отечество”.
Но интересно е, че думата също означава „палатка, използвана от номадски племена“.
И аз харесвам тази комбинация, защото ме кара да си мисля, че родините нямат нужда да бъдат вкоренени в едно място. Те могат да бъдат премествани. Можем да ги вземем навсякъде с нас.
И си мисля за писателите, за разказвачите на истории, за тях има една обща родина и тя се казва “Земя на историите” / “Storyland”. А вкусът на тази дума е вкусът на свободата.
Благодаря Ви!
©Превод: Габриела Михайлова, студент в магистърска програма „Публична реч“, НАТФИЗ, предмет „Ораторско изкуство“, воден от проф.- дн Иванка Мавродиева
© Онлайн справочник по реторика
Цитирането и позоваването на преводача и на Онлайн справочника е задължително.