Метафора
Метафора – (стгр. metaphora ‘пренасяне’) – вид тропа, която се характеризира с пренасяне на черти и свойства от един предмет или явление върху друг, при което се изразява някаква експресия и преди всичко авторово отношение. Метафората е сравнение с изпусната втора част. Квинтилиан в „Обучението на оратора” определя метафората като троп, който променя значението на една дума или израз. В „Тропите” Сезар Дюмарсе смята, че посредством метафората „се пренася значението, присъщо на дадено име, върху значение, което се извършва единствено на основата на сравнение в съзнанието. Армстронг Ричърдс във „Философия на реториката” отхвърля идеята за сравнението и свързва метафората по-скоро с концепциите и тяхното взаимодействие, т.е. с техниката на инвенцията (въображение, фантазия), а не с техниката на украсата. Хаим Перелман определя като неточни дефинициите за метафората, в които се отчита нейния стилистичен смисъл. Той я разглежда като „една кондензирана аналогия, произтичаща от смесването на един елемент на фората * с елемент на темата**”. Той се основава на изводи на Аристотел в „Поетика”: „Това, което представлява старостта за живота, е и вечерта за деня. Би могло да се нарече вечерта „старост на деня”, а старостта – „вечер на младостта или на живота”. В това смесване на темата и фората метафората усилва доверието към аналогията. Древните автори Цицерон и Квинтилиан съветват преди произнасянето на смела метафора да се въвеждат смекчаващи изрази от рода на „така да се каже”, „осмелявам се да изразя по този начин” и пр., за да подготвят аудиторията. Тези изрази предпазват оратора думите му да не бъдат разбрани в буквален смисъл и да го направят смешен в очите на слушателите.
*Хаим Перелман подчертава, че аналогията играе важна роля във формирането на интелекта, но признава, че като доказателство тя се ползва с най-ниска степен на доверие. Доказателствената сила става очевидна от формулата: „А се отнася към В също както С към D”. Перелман предлага тема да се нарича съвкупността от членовете А и В, за които се отнася заключението, а фора – съвкупността от С и D, т.е. съвкупността от термини, които служат за опора на разсъждението.
Александрова, Д. „Метаморфози на реториката през XX век”, СУ „Св. Климент Охридски”, 2006 г.
© Изготвила Виолета Ашикова.
Позоваването на авторите и на източника е задължително.
.