Здравейте, скъпи колеги,
Изглеждате добре, изглеждате сравнително спокойни и щастливи сега. И това е страхотно!
Но нека признаем- всеки един от нас е изпадал в състояние на пълна мисловна бъркотия, която, примесена с тъжни емоции, щипка страх или поне колебание, две супени лъжици вина, породена от една или друга ситуация, и няколко наранени-от-другите стръкчета, създава не кулинарно произведение, а създава усещане за безизходност, самосъжаление и защо-точно-на-мен вътрешен вик. Това е съвсем естествено, като имаме предвид, че все пак сме човешки същества, дарени с разум и имаме способността да мислим. Но как да излизаме от тези ситуации? Как да преодолеем тези състояния, които понякога ни държат с дни и не искат да ни пускат? И тогава светът ни е накриво, ядосваме се за дреболии и се храним съвсем нездравословно с емоционална отрова. Как?
Мъдрости за живота аз няма да ви науча. Не съм затова пред вас. Но съм тук да ви разкажа една приказка, която ще ви покаже, че силата е във всеки един от вас, вашата истина е изговорена от вашия глас, стига само да махнете тапите от ушите си. И така.
„Имало едно време една мъгла. Мъгла гъста се беше спуснала върху жалната земя и безпощадно криеше пътя за онези, които се мъчеха да открият себе си в лоното на дивата природа. Ту дървета като сенки изплуваха изпод нея, ту вълци виеха тъжно и навяваха чувства на самота и на безкрай. Човекът трябваше да намери своя път, но не очите щяха да му помогнат да открие своята диря. Той трябваше просто да ги затвори, да успокои забързалото си дихание, да усети истината със сърцето си и после да продължи да върви. Първо, трябваше да начертае карта в ума си, в който цареше безпорядък, след което трябваше да вдиша дълбоко мъглата и да издиша светлина, за да се избистри пътя на неговото чудно бъдеще. И тогава той щеше да лети, изпълнен със сила и любов, с безгранична радост и благодарност, че е дарен с най-безценното- с живота.
Но не така лесно реченото ставаше сторено. Мъглата беше гъста и непрогледна, тежко падаше и стискаше силно със своите големи, здрави, мощни ръце гърлото на страдащия човек. Кой би се впуснал на помощ в този миг? Не неговата спътница в живота, тя не можеше да разбере мъглата, не я виждаше. Не неговият малък син, той пък виждаше само светлината. Не неговата майка клета, въпреки цялата си обич, която таеше към него. А кой?
Изведнъж отдалече се чу силен писък на орел. Той кръжеше някъде над мъглата, над всемира- волен, свободен, непоколебим. Все по-близо се чуваше неговата мощ, та изведнъж кацна на един клон от разперилата се корона на дървото на мислите на страдащия човек. И заговори:
̶ Тебе, човече, мъглата те души. Мъглата е болка, аз зная, но мъглата е и знак- отнемайки от теб способността да виждаш света, тя те кара да се обърнеш към себе си и там да намериш истината. И ти сам си повикал мъглата.
̶ Но аз не съм си пожелавал да страдам толкова, царю на небесата. Не съм, кълна се в кръвта си! – отвърна страдащият човек, стискайки нервно юмруци и почервенявайки от яд… Яд може би към себе си…
̶ Съзнателно не си, страдащи човеко, но нещо в теб е изпратило зов за помощ, защото си забравил своята вътрешна сила! Дарявам те с моя орлов поглед и моите криле! Полети високо и виж, че няма за какво да страдаш! Намери своя път и смело продължи напред!
И излетя нагоре небесният господар, взимайки със себе си частица от мъглата, ала не и цялата…
Остана пак обзет от мисли страдащият човек. И от дупчицата, що се бе появила в мъглата, помоли за помощ своята сила. А тя веднага му изпрати още един гостенин. Еленът. Еленът сур, златен и величествен пристъпяше бавно по оросената от тревожност земя. Рогата му държаха Слънцето, а то се усмихваше благо и просто носеше със себе си хармония.
̶ Що си скрил ти Слънцето, млади момко? Нима не тачиш неговата светлина?
̶ Тача я, тача, мъдри елене. Тача я, ала тя сякаш самичка си изчезна! Не знам какво се случи… – рече страдащият човек и отпусна юмруците си, дланите му се отвориха, а се открехна и вратата, водеща към мъдростта.
̶ Невъзможно. Дори и без да искаш, си я изгонил със своите страхове. Ти се плашиш от мрака и мракът затова идва при тебе. Не се страхувай, а повярвай в светлината.
И изпари се със Слънцето еленът и с частичка още от ужасната мъгла.
Третият гостенин на страдащия човек беше вълкът. Очите му, вторачени в страдащия човек, излъчваха непоколебима смелост и свобода на духа му, дух подвластен само на него самия.
̶ И когато търсиш себе си, не причинявай зло! Бъди справедлив не само с другите, ала и със себе си! – кратки бяха вълчите слова, но тогава пък очите бяха многословни.
Изчезна и вълкът в мъглата, отнемайки частица от нея и в далечината се чуваше само неговият красив вой, който този път не навяваше чувства на самота и на безкрай, а на нещо много по-различно!“
Мъглата често се явява в нашия живот. Тя е всичките неща, които ние наричаме трудности, грешки или провали.
Ние често се явяваме страдащият човек, повече или по-малко. Ние сме изгубени, наранени или пък виновни.
Тогава няма как приятелите и семейството да ни помогнат. Само ние можем.
Орелът се явява нашата мъдрост, чието послание е да полетим нависоко и да видим колко малки са проблемите ни. А зоркият орлов поглед помага да съзрем защо си струва и защо не да страдаме. Виждаме отвисоко нашия път! Намерихме го!
Еленът се явява нашата вяра. Той е всичките наши светли желания, блянове, мечти. И в моментите, в които сме страдащият човек, ние ги завтъкваме в някой ъгъл на съзнанието и забравяме за тях. Но всъщност вярата, че те могат да станат реалност, би ни дала сили и устрем да продължим напред по пътя. Започнахме да вървим!
Вълкът се явява нашият инстинкт за самосъхранение, който е първичен, но не толкова лош, колкото си мислим. Това е нашата вродена грижа и любов към себе си, която ни спасява от излишно самобичуване и самосъжаление. Иначе бихме подценили и омаловажили нашия най-голям дар- живота. Започнахме да обичаме себе си!
Приказката няма край. Засега. Краят ще дойде за всеки един от вас по различен начин. Всеки ден ще пишете страница от своята приказка. Помислете си за момента, в който ще сте вече много стари и ще четете всеки лист със спомени от своята приказка и ще си правите равносметка. Каква искате да бъде тя?
Аз мога да ви кажа само, че мъдростта, вярата и любовта към света и към себе си живеят във вас! Вярвам в това! И вярвам, че е неизбежно да не бъдем понякога страдащият човек! Но точно тогава си спомнете, че имате безкрайна вътрешна сила и сами можете да се справите с мъглата и да напишете вашата страница за деня смело и с гордост, че сте преодолели себе си! Тогава ще станете щастливият човек! Можете да отпуснете юмруци, да отворите дланите си и да позволите на сърцето и съзнанието си да опознаят света на любовта. И щом наближи краят на вашата приказка, тя ще бъде много по-интересна, много по-цветна и много по-мъдра!
Благодаря ви!
© Онлайн справочник по реторика
©Илияна Семерджиева – студент от специалност „Европеистика“, СУ „Св. Климент Охридски“, Философски факултет, автор на текста на речта, подготвена като част от задачите в часовете по „Комуникационни и презентационни умения“ с преподавател проф. Иванка Мавродиева
Позоваването на автора на текста Илияна Семерджиева и на Онлайн справочника по реторика е задължително