Реч на Аллисън Михайлова, изнесена пред група за взаимопомощ и подкрепа на жертви на насилие и тормоз
Читалище „Светлина“
гр. София
18.11.2021г., 18:00ч., петък.
Добър вечер, група.
Знаете, че се казвам Аллисън, ето имам си и табелка с името ми. И тази вечер е мой ред да Ви разкажа за моя сблъсък с насилието и последствията от него. Имала съм различни трудни моменти. Тормоз в училище, токсична връзка, която изцеждаше силите ми. Но тази вечер ще ви разкажа за конкретно нападение срещу мен и за влиянието, което то оказа в бъдеще.
Бях петнайсетгодишна девойка. С мой приятел, с който свирихме в група, седяхме на пейка и обсъждахме идеи за нови песни. Към нас се приближи мъж. Поиска ни огънче. Подадох му. Спомням си как държеше ръката ми, докато си палеше цигарата. Потъркваше палец в кожата ми. И си тръгна. Ние постояхме още малко и стана време да си ходим, защото аз имах вечерен час – 22:30. Повървяхме заедно и на две преки от дома ми се разделихме. И тогава се случи. Същият мъж ме нападна. Последва борба. Удряше ме, притискаше ме, мачкаше ме. Аз се съпротивлявах. Със всички сили се опитвах да се измъкна и да продължа да се движа. Понасях много удари, но не по лицето, само по тялото. Виках. Може би, защото не беше много късно и имаше вероятност да минат хора, а и аз вдигах шум, той ме пусна. Стигнах почти до блока си и той ме нападна отново. Повали ме на земята. Казваше ми да стоя мирно. Спомням си гласа му. Видях да се палят една, две лампи. Никой не дойде. Отново се борих, отново виках. Явно прецени, че рискът е голям. Пусна ме. Стигнах си до входа. Входната врата се заключваше. Видях, че съм взела ключовете на малката си племенница. Те са фалшиви, да си играе с тях, ключодържателите ни бяха еднакви. Не можех да влезна. Той стоеше пред другия вход и ме наблюдаваше. Помислих си „край, свършена съм“. От гърди те ми се изтръгна стон. В следващия момент, към мен се затичаха четири или може би пет момчета. До блока има градинка, може би са били там. Потвърдих, че имам проблем и замахнах с ръка в посоката, в която бе той. Момчетата се затичаха на там. Сестра ми слезе да ми отвори. Не казах нито дума.
Последваха срам, страх, вина. Дълго време не излизах от вкъщи. Затворих се в себе си. Не исках да говоря за това и не споделях. Навикът да се оглеждам зад рамо и да се прибирам по светло си остана и до днес. Ослушвам се за стъпки, дали има някой зад мен. Вечер, ако съм сама, ме обзема безпокойство. Другото, което ме порази е, че осъзнах, че той ме е набелязал. Избрал ме е за своя жертва. Умишлено е поискал огънче и после ме е следял, дебнейки точния момент. Другото, което не мога да си простя, е че не направих нищо. Анализирайки и преживявайки безброй пъти случилото се, стигнах до извода, че аз не съм му била първата жертва. Да, кварталните улички са тъмни, има междублокови пространства с градинки и храсти, но все пак е оживено място, а и се случи в часовете преди полунощ. Въпреки че имаше риск да го хванат, той беше смел и самонадеян в действията си. А, може би и това му е харесвало. Не знам, но това ме кара да си мисля, че вече е имал опит. Нямам представа дали момчетата са го хванали или не, но си мисля, че ако бяха, полицията щеше да стигне до мен, чрез техните показания. Така или иначе, аз реших, че е на свобода и, че има следваща жертва, която може и да е нямала моя късмет. Това ме измъчва много. Можех да дам показания, да го опиша, да извадя медицинско, тялото ми беше в синини, отоци и хематоми, да докажа, че ме е нападнал. Да го спра. Но не го направих. Нищо не направих. И следващото нещо, което ме порази е помощта. По-точно, липсата на такава, преди да дойдат момчетата, към които изпитвам огромна благодарност. Споделих Ви, че видях да се палят една, две лампи. Аз това го приех като сигнал, че някой ме е чул, че някой ще направи нещо. Но може и да не е вярно. Може този човек да не ме е чул, може просто да се е преместил от стая в стая или пък нещо друго.
Но на следващия ден, вкъщи дойде една съседка, набор на сестра ми, под претекст да пият кафе заедно. Засякохме се в кухнята, тя ме погледна и каза: „А бе, какво ставаше снощи? Някакви викове, крясъци…като чели биеха някой или какво ли…“. Заседна ми буца в гърлото. И пак този срам. Като че ли аз съм виновна, че ми се е случило, срам че ЗНАЕ, че се е случило на мен. И ето, получих доказателство, че някой ме е чул. И не само ме е чул, а е разчел правилно сигналите за нужда от помощ, и не е направил нищо. Не искам да съм такъв човек. Призовавам Ви, Вие да не бъдете такива хора. Знаете ли, защо Ви разказвам точно това травматично събитие от моя живот, ще Ви кажа.
Преди няколко дни присъствах на лекция по психология. Лекторката разказа случай, много подобен на моя, по повод помощта и как ние сме настроени да помагаме или да не помагаме. Случаят предизвиква огромни дискусии и обществен интерес, не със самото си естество, а с това, че е имало 37 свидетели и никой не е направил нищо. Никой не ѝ е помогнал. Младото момиче се е прибирало от работа към 3 часа след полунощ. Слиза от колата си и тогава я напада мъж, който я намушква с нож и бяга. Прави няколко крачки към дома си и мъжът я напада отново, пак я пробожда и бяга. Стига до входната си врата, там отново е нападната, и отново я намушква и изчезва. Момичето умира пред входната врата. Случаят е анализиран, какви са причините, какво е обяснението, защо от тези 37 свидетели никой не е реагирал.
И ето какво запомних. Било е много късно, тъмно и част от свидетелите не са наясно какво точно са видели и не са разчели сигналите като нужда от помощ. Други, просто не знаят как да реагират или са приели, че някой друг ще се обади на полиция и бърза помощ. Нежелание да се намесват. Страх за собствения живот. Добре. Само че, една жертва не се интересува от това. Няма да каже “ Чакай малко, аз сега ще поседна тук, да анализирам какви са ми шансовете, някой да ми помогне, та да знам какво да правя“. На тази жертва и е нужна помощ, надежда, че ще получи такава. Нужни сме ѝ ние. И ето какво трябва да помним от наученото: Да не сме непричастни. Да не разчитаме, че друг ще помогне, друг ще вдигне телефона. Ако ни е страх или не можем да помогнем директно, да търсим начин да окажем помощ индиректно. Нужно е действие. Бездействието убива. И да! Вероятно, може да има негативни последици за нас, от една такава намеса. Може да се наложи да даваме показания, да понесем някой друг удар или пък нещо друго, но ще сме спасили живот! Живот…хайде сега да си поговорим за живота. Ето ни нас тук. Живи сме, оцелели сме, но…живеем ли? Как се живее с толкова болка и огорчение? Със спомена за удара, който ни причинява осезаема болка? Изобщо със всички тези спомени, които ни дърпат назад, към дълбините? Как се живее, когато не ти се живее?… Какво можем да направим за да спре това? Да погребем миналото? Да! Предлагам Ви, тази вечер, тук и сега, ние да погребем миналото. Да вземем този наш изтерзан, измъчен образ, и да го погребем! Аз съм готова да направя това. Ето, започвам да рисувам във въображението си картината на моето погребение. И понеже си е моето погребение, то може да е такова, каквото искам. Тихо е. Слънчевите лъчи едва са започнали да се показват и да позлатяват всичко по пътя си. Студено е. Намирам се в планина, приклекнала до чиста и игрива река. Придържам с ръка малък сал, скован от няколко летви и на него виждам себе си. Виждам слабото си тяло и синините по него. Скъсаният ръкав, разпиляната ми коса. Бледото ми изпито лице, прехапаните до кръв устни. Мъчно ми е, скърбя и съжалявам…
Съжалявам,
че толкова много време не направих нищо за теб,
че бях безмълвен свидетел на страданието ти.
Съжалявам, че трябваше да понесеш толкова много удари,
че не бях достатъчно смела да те защитя.
Благодаря ти,
че падна ти, за да се изправя аз.
Пожертвах теб, за да живея аз.
Моля те,
позволи ми да си простя.
Сега те пускам. Ще си тръгна от тук сама,
без теб.
Обичам те и винаги ще те помня.
Сбогом.
Отдръпвам ръката си от сала и течението го отнася далеч от мен. Чувам женски напев.
Създайте образа старателно. Обрисувайте го детайлно. Вложете в него цялата си мъка и болка. Цялата обида и преглътнати сълзи. Синината от ритника в ребрата. Всичко. Погалете този образ, помилвайте това тяло. Поплачете за себе си. Притиснете се до гърдите си. Сбогувайте се.
Минутка мълчание за нас.
Поемете въздух, отворете очи.
Сега Ви казвам здравейте…Здравейте, отново…
Следва почивка за кафе, цигара и размисъл.
Как сте? Поехте ли глътка свеж въздух, без да ви горчи и тежи в гърдите? Радвам се! Виждам облекчението Ви. Усещам лекотата в съзнанието Ви. Да! Приключи, свърши се, край. Няма да позволим отново ничие агресивно, неправомерно и насилствено отношение към нас, няма да сме жертви, защото ако това се случи, ще означава, че сме поругали гроба си, а това не бива да се случва.
И сега, какво друго ни остава да правим, освен да сме щастливи?! Само че, какво е щастието? Чакаме го да дойде ли? Ами, не! Щастието не работи така. То е избор. И трябва да го доказваме този избор и да работим за него, да полагаме усилие и грижа. Какво правя аз ли? Е ми ще Ви споделя, някои мои начина, с които се грижа за щастието си. Например, вечер, като си легна, започвам да планирам щастлив момент за утре. Решавам, че ще направя домашен куклен театър за дъщеря си. Представям си смеха ѝ. Радостният трепет, с който ще си играем. Обмислям детайлите. Как ще направя куклите, кое перде ще нарежа за материали, как тя ще ми помага…и така. Аз ВЕЧЕ се чувствам добре! И, ако съм имала напрегнат ден, негативното му влияние е премахнато. Заспивам, доволна, одухотворена и щастлива и си знам, че си имам щастие и за утре. Или си планирам вечерното четене на любима книга или автор. И пак си знам, че като си свърша задълженията, ще си имам много приятен момент. Старателно си приготвям моето любимо жълто Одеяло За Почивка, бисквитки и чаша топло какао, свивам се на канапето и се отдавам на книгата. Страхотно е! Ако пък съм решила да чета Чейс, заменям какаото с уиски защото, знаете, детективът никога не остава без питие и цигара и аз, ей така, да мога да му викам „Наздраве!“.
Вие ще намерите Вашите начини, ще се грижите за Вашето щастие, ще създавате Вашите приятни моменти и емоции.
Опитайте! Опитайте и ще видите как на следващата ни среща, няма да си говорим за „Щастието е това“ и „Щастието е онова“, а ще говорим ОТ щастие. Вие ще споделите, Вашите щастливи моменти, Вашите положителни емоции, всичко прекрасно, което Ви се е случило в деня след деня, в който умряхме.
Пожелавам Ви, да си направите щастие!
© Аллисън Михайлова. Речта е написана като дейност в часовете по „Комуникативни техники“ при проф. Иванка Мавродиева, специалност БИН, катедра БИНПКП, Философски факултет, Софийски университет.
© Онлайн справочник по реторика.
Цитирането на автора на текста и на Онлайн справочник по реторика е задължително.