Реч на Джоан Роулинг по повод дипломирането на Випуск 2008 в Харвард
Източници:
Слово на речта: Harvard gazette: http://news.harvard.edu/gazette/story/2008/06/text-of-j-k-rowling-speech/
Видео на речта: http://ed.ted.com/lessons/j-k-rowling-speaks-at-harvard-commencement
Превод на речта от английски на български език: авторски
Анализ на речта – линк http://www.online.rhetoric.bg/wp-admin/post.php?post=1618&action=edit&message=6
Първо искам да кажа „Благодаря.“ Харвард ми даде не само тази изключителна чест, но и седмици, прекарани в страх и отвращение при мисълта за този поздравителен адрес, заради който дори отслабнах. Сега всичко, което трябва да направя, е да поема дълбоко въздух, да хвърля един поглед към червените банери и да убедя себе си, че се намирам на най-голямата в света среща на Грифиндор.
Да произнесеш поздравителна реч е огромна отговорност. Поне така си мислех, докато съзнанието ми не ме върна обратно до моето собствено завършване. В онзи ден говорителят беше видният британски философ баронеса Мери Уорнок. Да разсъждавам над нейната реч ми помогна много да напиша тази, защото се оказа, че не помня дори думичка от това, което тя беше казала. Това демократично откритие ми помогна да осъзная без страх, че мога по невнимание да ви повлияя така, че да се откажете от обещаващата си кариера в бизнеса, правото или политиката в името на лекомисленото си желание да станете високомерни магьосници.
Виждате ли? Ако всичко, което след години ще помните от моята реч, е шегата за „високомерните магьосници“, това означава, че вече съм крачка пред баронеса Мери Уорнок. Постижимите цели: първата стъпка към самоусъвършенстването.
Всъщност, сърцето и ума ми бяха разтърсени от това, което искам да ви споделя днес. Запитах се какво ми се е искало да знам, когато аз съм завършвала и какви житейски уроци съм научила през изминалите 21 години от моето дипломиране.
Измислих два отговора. В този прекрасен ден, в който сме се събрали заедно, за да отпразнуваме вашите академични успехи, реших да ви разкажа за ползите от провала. Сега, когато стоите на прага на това, което понякога наричаме „истинския живот“, искам да възхваля пред вас решаващата роля на въображението.
Може тези решения да ви се сторят парадоксални, но, моля ви, проявете търпение.
Да погледна назад към онова 21-годишно момиче, което бях на дипломирането си, през погледа на една 42-годишна жена, е доста неловко изживяване. Преди половината от живота си преследвах баланса между амбицията, която имах за себе си и това, което най-близките ми очакваха от мен. Убедих се, че единственото, което исках да правя в живота си, е да пиша романи. Но родителите ми, и двамата произхождащи от бедни семейства и без да са били някога в колеж, възприеха моето развинтено въображение за забавна приумица, която никога няма да може да ми изплати ипотека или да ми осигури пенсия. Знам, че сега тази ирония ехти като удар на чук по наковалня.
Затова те се надяваха да получа професионална и образователна степен. Исках да уча английска литература. Стигнахме до консенсус, който, като поглеждам сега назад, не удовлетворяваше никого. Започнах да изучавам съвременни езици. Родителите ми още не бяха завили с колата зад ъгъла, когато зарязах немския език и хукнах към коридора по класическа литература.
Не си спомням да съм казвала на родителите си, че уча класическа литература. Те вероятно са го разбрали за първи път в деня на дипломирането ми. От всички възможни дисциплини по света, мисля, че на тях би им било много трудно да посочат нещо по-малко полезно от гръцка митология.
Искам да е ясно, че не виня родителите си за тяхната гледна точка. Има един последен ден, в който можеш да обвиниш родителите си за това, че са те тласнали в грешната посока. От момента, в който си достатъчно възрастен, за да вземеш нещата в свои ръце, отговорността става изцяло твоя. Нещо повече, не мога да критикувам родителите си за това, че са се надявали никога да не изпитам бедност. Те самите са били бедни, аз също съм била бедна и съм много съгласна с тях, че това далеч не е облагородяващо преживяване. Бедността поражда страх и тревоги, понякога дори депресия; бедността носи със себе си хиляди унижения и изпитания. Да се отскубнеш от бедността със свои собствени усилия определено е нещо, с което трябва да се гордееш. Истината е, че само глупците обличат бедността в одеждите на романтиката.
Това, от което най-много се страхувах на вашата възраст, беше провалът. На вашата възраст в университета, където въпреки липсата на мотивация прекарвах повече време в кафенето, отколкото в лекциите, си бях изградила стратегия, с която да взимам изпитите и която години наред беше мерилото за успех в моя живот и в живота на моите съученици.
Не съм твърде глупава, за да кажа, че вие сте още много млади, надарени и добре образовани, за да не сте имали трудни моменти и разочарования. Талантът и интелигентността не са ваксина срещу капризите на съдбата. Нито за момент не съм си помисляла, че вие сте се наслаждавали на спокоен и задоволителен живот.
Но самият факт, че завършвате Харвард, предполага, че не сте съвсем запознати със истинското значение на думата провал. Може би сте се страхували от него в стремежа си към успеха. Всъщност вашето разбиране за провал навярно не е много далеч от идеята на средния човек за успех, толкова надалеч сте стигнали вече.
В края на краищата всички трябва да решим за себе си какво наричаме провал, защото светът е прекалено нетърпелив да ни предостави множество критерии, стига да му позволим. Седем години след завършването си се провалих тежко. Сложих край на един изключително кратък брак, оказах се самотен родител без работа, възможно най-бедният човек в модерната Великобритания, като изключим факта, че не бях бездомна. Най-големите страхове на родителите ми и моите собствени, се бяха сбъднали – аз се превърнах в най-големия провал, който бях срещала.
Няма да ви кажа, че провалът е забавен. Това беше мрачен период от живота ми, нямах представа, че ще се случи това, което медиите представят като приказна история. Нямах представа колко дълъг е тунелът и много време не виждах в края му светлината на надеждата.
Защо тогава да говоря за предимствата на провала? Защото провалът означава да можем да отсеем несъщественото. Спрях да се преструвам, че съм повече от това, което всъщност бях, и насочих енергията си в завършване на единствената работа, която имаше някакво значение за мен. Ако бях успяла в нещо друго, никога нямаше да открия непоколебимостта си да успея в това, в което вярвах искрено и към което принадлежах. Почувствах се свободна, защото преживях най-големия си страх, а още бях жива, все още имах дъщеря, която обожавах, имах стара пишеща машина и голяма идея в ума си. Ударих дъното, но то се превърна в добра основа, върху която да изградя наново живота си.
Може би вие никога няма да се провалите до такава степен, в каквато аз, но някои провали в живота са неизбежни. Не е възможно да живеете, без да се провалите в нещо, освен ако не живеете много предпазливо. Но това би означавало, че въобще не сте живели – в този случай вие отново ще сте допуснали грешка.
Провалът ми даде тази вътрешна сигурност, която никога не бях постигала, когато взимах изпитите си. Провалът ме научи на такива неща за мен, които по никакъв друг начин не бих могла да науча. Установих, че имам силна воля и такава дисциплина, за каквато дори не бях предполагала. Открих и че имам приятели, чиято стойност беше много над стойността на рублите.
Знанията, които придобиваш по време на пораженията ти, те правят по-мъдър и по-силен, превръщат те в човек, уверен в способността си да оцелява. Вие никога няма да опознаете истински себе си и силата на приятелствата си, без да ги подложите на изпитание в моменти на загуба. Такова знание е истински подарък, който се печели с цената на много болка, но който е много по-ценен от която и да е друга квалификация, спечелена някога.
Сега може би си мислите, че ще сложа край на втората тема за важността на въображението, след като тя вече е изиграла съществена роля във възстановяването на моя живот, но това не е всичко. Въпреки че съм защитник на разказването на истории преди лягане, се научих да ценя въображението в по-дълбок смисъл. Въображението не е просто уникалната човешка способност да си представяме това, което не съществува, а изворът на всяко изобретение и всяка новост. В него се крие силата, която ни дава възможност да бъдем съпричастни с хората, чиито преживявания никога не сме изпитвали.
Едно от най-големите и градивни преживявания в живота ми предшества Хари Потър. Това откритие се появи под формата на една от първите ми работи. Въпреки че имах склонността да пиша истории по време на обедната си почивка, в ранните си години работех в департамента за африкански проучвания към Международния център за бежанците със седалище в Лондон.
В малкия си офис четях набързо надраскани писма от държави с тоталитарен режим на мъже и жени, застрашени от затвор, които информираха света за случващото се с тях. Разглеждах снимка на хора, изчезнали безследно, изпратени до службата за бежанци от техните отчаяни семейства и приятели. Четях показанията на измъчвани жертви и виждах снимки на техните рани. Отварях ръчно написани описания от свидетели на екзекуции, похищения и изнасилвания.
Много от колегите ми бяха бивши политически затворници, хора, които са били изгонени от родните си места или изпратени в заточение, защото са имали смелостта да говорят срещу правителството. Сред посетителите на офиса ни бяха и онези, които се опитваха да разберат какво се е случило с изоставените от тях.
Никога няма да забравя мъката на един африканец, който беше полудял след всичко преживяно в неговата родина. Той се тресеше неудържимо, докато говореше пред камерата за нанесените върху него жестокости. Беше 30-40 сантиметра по-висок от мен, а изглеждаше крехък като дете. Беше ми възложена задачата да го придружа обратно до метростанцията и този човек, чийто живот беше съсипан от жестокост, хвана учтиво ръката ми и ми пожела да бъда щастлива.
Докато съм жива ще запомня един ден, в който ходех сама по празния коридор, когато внезапно чух зад една затворена врата писък на болка и ужас, какъвто никога до онзи момент не бях чувала. Вратата се отвори, от нея се показа изследователката и ме помоли да изтичам да направя топла напитка за младия мъж, който стоеше заедно с нея. Тя тъкмо му беше съобщила новината, че майка му е била екзекутирана като репресивна мярка за неговото опълчване срещу режима.
Всеки ден от моята работна седмица си припомнях колко голяма късметлийка съм, че живея в демократична държава, където правото на избор и личното мнение са право на всеки.
Всеки ден виждах повече и повече доказателства за злото, което човечеството причинява на близките на хората, за да спечели повече власт. Започнах да сънувам кошмари за някои от ужасите, които бях видяла, чула или прочела.
Противно на всяко друго същество на планетата, хората могат да учат и да разбират неща, които не са преживявали. Могат да се поставят на мястото на други хора. Това, разбира се, е нравствено неутрална сила. Някои може да използват тази способност, за да манипулират или да контролират, други – за да проявяват разбиране и съчувствие.
А много хора предпочитат да не използват въображението си. Предпочитат удобно да спазват границите на своите собствени преживявания и да не си създават неприятности, мислейки как биха се чувствали, ако бяха родени при други обстоятелства. Те отказват да чуят виковете или да погледнат в клетките; те могат да затворят съзнанието и сърцето си за страдащите; могат да откажат да знаят.
Бих се изкушавала да завиждам на хората, които живеят по този начин, но не мисля, че те имат по-малко кошмари от мен. Да избереш да живееш в ограничено пространство води до форма на психична агорафобия с целия неин ужас. Мисля, че умишлено лишените от въображение виждат повече чудовища. Те често са по-изплашени.
Едно от многото неща, които научих в края на следването си по класическа литература и на които се смеех, когато бях на 18, беше една мисъл, написана от гръцкия автор Плутарх: Постигнатото отвътре променя действителността отвън.
Това е великолепно твърдение, доказано хиляди пъти в нашето ежедневие. То изразява неизбежната ни връзка с външния свят, факта, че ние докосваме живота на други хора единствено със съществуването си. Но колко сте склонни вие, завършващи Харвардския университет, випуск 2008, да докоснете живота на други хора? Вашата интелигентност, вашите възможности за усилена работа, образованието, което сте получили, ви дават неповторим статус, но и неповторими отговорности. Дори вашата националност ви отличава от другите. По-голямата част от вас принадлежат към единствената останала суперсила в света. Начинът, по който гласувате; начинът, по който живеете, начинът, по който протестирате, оказват влияние отвъд вас и вашите граници. Това е ваша привилегия, но и товар, който сами носите.
Ако изберете да използвате своето положение, за да вдигнете глас в ползва на тези, които нямат глас; ако изберете да се идентифицирате не само със силните, но и със слабите; ако запазите способността си да се поставите на мястото на онези, които нямат вашите преимущества, то тогава не само семействата ви ще се гордеят с вас и ще празнуват вашето съществуване, но и хилядите хора, чиято действителност сте променили. Ние нямаме нужда от магия, за да променим света, защото носим силата, от която се нуждаем, вътре в себе си: притежаваме силата да фантазираме по-добре.
Почти приключих. Имам още една последна надежда, нещо, което вече бях получила на 21. Приятелите, от които бях заобиколена в деня на дипломирането си, останаха мои приятели за цял живот. Това са кръстниците на моите деца, хората, към които съм се обръщала, когато съм имала проблеми, хората, които са били достатъчно снизходителни към мен, че да не ме дадат под съд задето съм използвала имената им за кръвожадните. На нашето дипломиране ние изпитвахме един друг огромна привързаност, породена от споделеното преживяване за едни години, които никога няма да се върнат и разбира се, от знанието, че имаме снимкови доказателства, които могат да се окажат достатъчно ценни, ако някой от нас се кандидатира за министър председател.
Затова днес ви пожелавам да имате подобни приятелства. А утре, ако не запомните дори думичка от всичко, което казах, се надявам да си спомняте думите на Сенека, един от онези стари римски философи, които срещнах в коридора по класическа литература, докато бягах от стълбицата на кариерата в търсене на древната мъдрост:
Както е в приказките, така е и в живота: не колко е дълъг, а колко е хубав, е това, което има значение.
Желая на всички ви много хубав живот.
Благодаря ви много.
Анелия Георгиева, студент от специалност „Връзки с обществеността“, ФЖМК, Софийски университет.
Текстът се публикува със съгласието на студента.
Цитирането и позоваването на автора и на Онлайн справочника по реторика е задължително.