Реч на Донован Ливингстън – „Полетете!“, произнесена през 2016 г.
“Образованието, преди всички други системи, е най-големият съществуващ изравнител за хората.“
Хорас Ман, 1848 г.
Ако живеех във времето, когато Ман е правил записките си, нямаше да имам възможност да чета. Нямаше да имам възможност и да пиша.
Всеки опит да се науча, е бил наказван със смърт.
От хиляди поколения ние знаем за неизмеримата мощ на познанието.
И въпреки това, по някакви необясними причини, никога не сме се запитвали кой държи ключовете към него? Кой е пазителят му?
За съжаление, много често съм ставал свидетел на принципа „Разделяй и владей!“
В този ред на мисли това е една ужасна, противна и грешна представа за реалността.
За някои хора, например, единствената разлика между класната стая и една плантация е просто въпрос на време.
Докога трябва да ни карат да се чувстваме просто като част от квоти, като нищожества, като клишета?
„Пъстрота и равнопоставеност на населението.“
Има дни, в които се чувствам сам. Дни, в които се чувствам сякаш съм единствен.
Един-единствен самотен разцъфнал цвят в бодлива мрежа от празни обещания.
Но аз винаги съм бил трън в очите на несправедливостта.
Разрушителен. Общителен. Словоохотлив. Безумен.
Със страст, която надхвърля границите на съзнанието ми.
Отвъд вашата учебна програма, извън вашите стандарти.
И ето ме – аз стоя тук пред Вас – израз на любов и болка.
А във вените ми пулсира революция.
Аз съм този странен плод, който е твърде узрял за крехките клони на дървото.
Аз съм въплъщение на DREAM Act, въплъщение на „Отложената мечта“.
Аз съм движение.
Аз съм амалгама от спомени, които Америка би искала да забрави.
Оставяйки всичко друго настрана, дори само миналото ми, няма да ми позволи да стоя безучастно.
Така тялото ми, също като ума ми
Не могат да бъдат възпирани.
Като педагози, вместо да надвиквате шумоленето на нашите вериги.
Свалете ги.
Освободете ни от тежкото бреме
на бедността и привилегиите,
на политиката и невежеството/неведението.
Бях в седми клас когато госпожа Паркър ми каза:
- Донован, можем да вложим излишната ти енергия в нещо добро!
И тогава тя ми показа как моят собствен глас има значение.
Тя ми даде сцена за изява.
Каза ми, че нашите истории са стълби.
Стълби, които ни помагат да стигнем и да докоснем звездите.
Така че започнете да се катерите, хванете ги!
Продължавайте да се катерите, вземете ги!
Изливайте емоциите и душата си!
Озарете света със сияйната си светлина!
Да предаваш знание, изисква се търпение. Търпение, подобно на това на Галилео.
Днес, когато погледна учениците си в очите, виждам само съзвездия.
Ако отделите време да свържете всички блещукащи точици, ще можете.
Ще можете да скицирате истинската форма на техния гений,
който блести дори и в най-тъмния им час.
Когато погледна всеки един от учениците си в очите
виждам същата тази светлина, която подравнява Колана на Орион
и пирамидите в Гиза
Виждам същото блещукане,
което е напътствало Хариет към свободата.
Виждам ги. Под всичките им маски и пакости.
Съществува едно истинско разочарование.
Поробване на стандартизираните ви оценки.
В същността си никой от нас не е предназначен да бъде част от общото и да бъде обикновен.
Ние сме родени да бъдем комети,
препускащи през времето и пространството.
Оставяйки следа, докато се сблъскваме с всичко.
Кратерът след нас ни напомня, че тук се е случило нещо невероятно.
Едно незаличимо въздействие, което е разтърсило света.
Не сме ли астрономи в търсене на следващата падаща звезда?
Аз преподавам с надеждата да превърна съдържанието в ракети, а
изпитанията в телескопи.
За да може едно дете да види собствения си потенциал от мястото, където стои.
Несправедливостта ги убеждава, че са звезди.
Без да им казва за тъмнината, която ги заобикаля.
Несправедливостта им казва, че образованието е ключът.
Докато продължава да сменя ключалките.
Образованието не е изравнител, а
по-скоро сънят, предшестващ американската мечта.
Затова се събудете! Събудете се! Надигнете гласовете си!
Докато не закърпите всяка дупка в пропуканото небе на детето.
Събудете всяко дете, за да може то да научи за небесния си потенциал.
Прекалено дълго бях черна дупка в класната стая.
Поглъщах всичко, без да позволявам на светлината в мен да излезе наяве.
Но тези дни са в миналото. Моето място е сред звездите.
Вашето също. И тяхното също.
Заедно можем да вдъхновим галактики от величие.
За бъдещите поколения.
Не, небето не е границата. То е само началото.
Полетете!
Оригинал на речта на английски език
https://www.gse.harvard.edu/news/16/05/lift
26 май 2016 г., 4:40 часа
The remarks of Donovan Livingston, Ed.M.’16, student speaker at HGSE’s 2016 Convocation exercises.
Harvard Graduate School and Education
© Валерия Пейчева, студент по специалност „Връзки с обществеността“, ФЖМК, Софийски университет
© Онлайн справочник по реторика
Цитирането на преводача и позоваването на Онлайн справочника по реторика е задължително.