Превод на реч (френски-български)
Реч на Жак Ширак на Vélodrome d’hiver през 1995 г.
Господин Президент,
Господин посланик,
Господин Главен равин,
Дами и господа,
В живота на една нация има моменти, които накърняват паметта и представата на човека за неговата страна.
Трудно е да предизвикаме тези моменти, защото невинаги можем да намерим подходящите думи, за да припомним ужаса, да изразим скръбта на онези, които са преживели трагедията. Тези, които завинаги са белязани в душата и в плътта си от спомена за онези дни на сълзи и срам.
Трудно е и да си спомним за тях, защото тези мрачни часове оставят завинаги петно върху историята ни и са обида за миналото и традициите ни. И да, престъпното безумие на окупатора е подкрепено от французите, от френската държава.
Преди 53 години, на 16 юли 1942 г., 450 френски полицаи и жандармеристи, под ръководството на своите началници, изпълняват исканията на нацистите.
Към този момент в столицата и в района около Париж близо десет хиляди еврейски мъже, жени и деца са арестувани в домовете ими в ранните сутрешни часове и са откарани в полицейските участъци.
Ще видим зверски сцени: разделени семейства; майки, разделени от децата си; възрастни хора – някои от които ветерани от Първата световна война, пролели кръвта си за Франция – безцеремонно хвърлени в автобуси на полицейското управление.
Полицейските служители също си затварят очите, като по този начин позволяват на няколко души да избягат.
За всички арестувани започва дългото и мъчително пътуване към ада. Колко от тях никога повече няма да видят дома си? И колко от тях се почувстваха предадени в този момент? Какво е било тяхното страдание?
Франция, страната на Просвещението и правата на човека, страната на посрещането и убежището, на този ден извърши непоправимото. Нарушавайки думата си, тя предава защитниците си на техните палачи.
Отведени във Vélodrome d’hiver, жертвите трябва да чакат няколко дни в ужасните условия, за които знаем, за да бъдат насочени към един от транзитните лагери – Pithiviers или Beaune-la-Rolande – открити от властите във Виши.
Ужасът обаче едва сега започва.
Следват още обиски и арести. В Париж и в провинциите.
Седемдесет и четири влака ще заминат за Аушвиц.
Седемдесет и шест хиляди евреи, депортирани от Франция, не се завръщат.
Все още им дължим почит, това е наш неотменим дълг.
Тората задължава всеки евреин да помни. И винаги се връщам към едно изречение: „Никога не забравяй, че си бил чужденец и роб във фараоновата земя“.
Петдесет години по-късно еврейската общност си спомня случилото се, вярна на закона си, но без дух на омраза или отмъщение, а с нея и цяла Франция. За да могат да живеят шестте милиона мъченици от Холокоста. За да не се повтарят никога повече подобни зверства. Така че кръвта на Холокоста да се превърне, по думите на Самюел Писар, в „кръвта на надеждата“”.
Когато духът на омразата, подхранван тук от фундаментализма, а там от страха и изключването, се разрази.
Когато на прага на нашия дом, точно тук, определени групи, определени публикации, определени учения, определени политически партии се проявяват като повече или по-малко открити носители на расистка и антисемитска идеология, тогава този дух на бдителност, който ви води, който води и нас, трябва да се прояви по-силно от всякога.
В тази област нищо не е незначително, нищо не е тривиално, нищо не може да се отдели. Расистките престъпления, защитата на ревизионистични тези, провокациите от всякакъв вид – малките фрази, добрите думи – черпят от същите източници.
Предаването на паметта за еврейския народ, за страданията и лагерите е важно.
Да свидетелстваме отново и отново.
Да се признаят грешките от миналото и грешките, извършени от държавата.
Да не крием нищо от тъмните часове на нашата история означава просто да защитаваме идеята за човека, за неговата свобода и достойнство.
Това означава да се борим с тъмните сили, които винаги действат.
Тази непрестанна борба е както моя, така и ваша.
С радост мога да кажа, че най-младите сред нас са чувствителни към всичко, свързано с Холокоста. Те искат да знаят. А заедно с тях, оттук нататък, все повече французи, които са решили да погледнат към миналото си.
Както всички знаем, Франция в никакъв случай не е антисемитска страна.
В този момент на възпоменание и размисъл искам да избера надеждата.
Искам да си спомня, че лятото на 1942 г., което разкри истинското лице на „сътрудничеството“, чийто расистки характер след антиеврейските закони от 1940 г. вече не буди съмнение, за много от нашите сънародници беше времето на пробуждането, отправната точка на едно огромно съпротивително движение.
Искам да си спомня за всички еврейски семейства, които са били издирвани, отстранени от безмилостните обиски на окупационните сили и полицията, благодарение на героичните и братски действия на много френски семейства.
Иска ми се да мисля, че месец по-рано, при Бир Хакеим, свободните французи на Кьониг геройски се бяха удържали в продължение на две седмици срещу германски и италиански дивизии.
Разбира се, има допуснати грешки, има пропуски, има колективна вина.
Но има и Франция, определена представа за Франция: честна, щедра, вярна на своите традиции, на своя гений.
Тази Франция никога не е била във Виши.
Тя вече не е, а и не е била от дълго време, в Париж.
Тя е в либийските пясъци и навсякъде, където се сражават свободните французи.
Тя е в Лондон, олицетворявана от генерал Дьо Гол.
Тя присъства, единна и неделима, в сърцата на онези французи, онези „праведници сред народите“, които в разгара на размириците, спасявайки с риск за живота си, както пише Серж Кларсфелд, три четвърти от еврейската общност, живееща във Франция, давайки живот на най-добрите.
Хуманистичните ценности, ценностите на свободата, справедливостта и толерантността, които са в основата на френската идентичност и които ни задължават за бъдещето.
Тези ценности, които са в основата на нашите демокрации, днес се погазват в самата Европа, пред очите ни, от привържениците на „етническото прочистване“. Нека научим уроците на историята. Нека не се съгласяваме да бъдем пасивни свидетели или съучастници на неприемливото.
Това е смисълът на призива, който отправих към основните ни партньори в Лондон, Вашингтон и Бон. Ако искаме, заедно можем да сложим край на едно начинание, което унищожава нашите ценности и което от ден на ден заплашва цяла Европа.
Жак Ширак – президент на Франция
https://www.fondationshoah.org/sites/default/files/2017-04/Allocution-J-Chirac-Vel-dhiv-1995.pdf
© Превод от френски език: Екатерина Колева, студент от специалност „Европеистика“, Софийски университет, предмет „Презентационни и комуникационни умения, преподавател проф. дн Иванка Мавродиева.
© Онлайн справочник по реторика
Позоваването на преводача и на Онлайн справочника по реторика е задължително.