„Танцът – моят живот, ансамбъл „Зорница” – моето второ семейство”

by admin on 09.03.2020

„Танцът – моят живот, ансамбъл „Зорница” – моето второ семейство”

Речта е произнесена от член на ансамбъла преди заминаване за обучение в чужбина по „Еразъм“, носи особеностите на жанр тържествена, благодарствена, прощална, мотивираща реч с елементи на лична история и наратив.
Уважаеми г-н Генов, скъпи колеги,
Както повечето от вас знаят, аз дойдох в този храм на изкуството като едно петнайсетгодишно момиче. Това да си влязал току-що в гимназията и едновременно с това и в студентски ансамбъл си имаше своите предимства и недостатъци. Часовете прекарани в репетиции те учат на издръжливост и постоянство, но те винаги са придружени от болки, синини и навяхвания. В момента, в който прекрачих прага осъзнах, че тук ще се чувствам щастлива и ще пожелая да остана. Често си мисля какво ли бих правила, ако се бях отказа, защото повярвайте ми изпитвах такива съмнения. Години наред бях най-малката в състава тук е моментът да благодаря, че никога не ми беше казвано „малка си и още не разбираш”, всички вие се отнасяхте с мен не като с дете, а като със стойностен танцьор и член на екипа. Танците са неизменна част от мен, танцувам откакто се помня. Винаги когато стъпя тук всичко остава извън пределите на моето съзнание и мисли. Това е не по-малка част от магията, която създаваме тук.
„Зорница” е част от моето израстване като нищо друго в моя живот. Един от първите ми спомени беше когато се наредихме в полукръг и моите крачета се различаваха от тези на всички останали, и не защото не заех стъпките, а защото на фона на всички хора със скарпини в залата аз бях обута с ученическите си черни гуменки. Много хора ме гледаха подозрително, мислеха си, че няма да издържа. Е, изминаха шест години, десетки пътувания и стотици концерти. Първите шест месеца Асен ме избягваше. Вместо да се хване до мен той винаги се сменяше с някого. Това разбира се отмина с времето и днес нещата са съвсем различни. Първите ми диагонали бяха криви с неясна траектория. Спомням си един от пътите как на женска репетиция отказах да се въртя. Шефът спря музиката, погледна ме и каза „Ще прекратя репетицията, ако не танцуваш”. Имах ли избор – тук отговорът беше не. Съвсем засрамена започнах да се въртя и повярвайте ми двайсетте момичета вперили поглед там в мен бяха много по-страшни от погледите на всички хора в Зала 1 на НДК. Най-голямото признани за мен дойде тогава, когато бях избрана от г-н Генов да играя редом до нашата прекрасна солистка Елица в камерния танц „Комитско либе”. Мога да продължавам така до безкрай, защото как да побереш един цял съзнателен живот в пет минути.
Едни от най-важните хора в моя живот стоят тук пред мен. За мен вие сте моето второ семейство. Всеки от вас ми даде по нещо от себе си. Това, че днес заминавам не е заветно сбогом, а най-обикновено довиждане. От всички неща, които ще ми липсват в Германия вие, залата и танците ще сте сред едни от тях.

© Яна Василева – студент, втори курс, специалност „Връзки с обществеността“, ФЖМК, Софийски университет. Речта е подготвена и прочетена в часовете по „Публична реч“, водени от проф. дн Иванка Мавродиева, 2020 г.
© Онлайн справочник по реторика
Позоваването на автора на речта и Онлайн справочника по реторика е задължително.

Leave a Comment

Previous post:

Next post: