Хосе Ортега-и-Гасет: „Интелектуалецът и другият”. Феноменологико-херменевтичен анализ от гледната точка на социалната психология

by admin on 05.01.2014

Хосе Ортега-и-Гасет: „Интелектуалецът и другият”. Феноменологико-херменевтичен анализ от гледната точка на социалната психология

 академично есе

Светозар Иванов

Разработката представлява кросдисциплинарен методологически експеримент, целящ от една страна, популялизиране на нестандартните изследователски методи в психологията и от друга, разширяване на изследователските пространства на академичната психология. Опитът за постигане на тези цели и решаването на настоящите задачи е направен през методологическата парадигма на феноменологическата херменевтика на Х. Г. Гадамер и последователи.

Ключови думи: херменевтика, феноменология, социална психология

Възвръщането към духа на миналото и преосмислянето на паметниците на мисълта е необходим процес в осъзнаването на съвремието. По този начин миналото, прието като значимо и фундаментално, интерпретирано през гледните точки на различни частно-научни методологии, се превръща от статичен краен продукт на собственото време в активен, действащ механизъм на сътворението, култивиращ и социализиращ в настоящето новото. От тази гледна точка всяка материализация на духа се превръща в дух сам по себе си, а всеки артефакт се оказва система, изградена едновременно „заради” и „в” миналото, настоящето и бъдещето.

Oбектът на настоящото изследване e есето „Интелектуалецът и другият” на Хосе Ортега-и-Гасет, а предметът му e цялостния херменевтически прочит на произведението от гледната точка на социалнопсихологическата теория, включваща идеите за социалните роли, социалните групи, социалните нагласи на личността, нейната активна социализация, предразсъдъците в междуличностните и междугрупови отношения, груповата принадлежност,  идентификацията на личността и други.

Като син на испански буржоазни либерали, Хосе Ортега-и-Гасет получава високо образование и защитава докторска степен по философия в Мадридския университет. По-късно продължава изследователската си работа в Германия и след завръщането си в Испания през 1908 година, става професор по психология, логика и етика. След това, две години по-късно, през 1910 е назначен на щат като професор по метафизика в Complutense University of Madrid [1].

Исторически, „Интелектуалецът и другият” е есе, което Ортега-и-Гасет пише през 1940 година, след преживяно разочарование от годините на политически активния си живот в Испания [2]. То продължава предшестващите го възгледи развити в „Бунтът на масите” от 1930 година, като в него той описва идеите си за двата човешки контрапункта, лежащи в основата на дихотомичния (di-cha – на две, tomia – режа, гр.)  поглед върху обществената същност: опозицията „Интелектуалец – Друг”.

Логиката на произведението изисква още в самото началото на текста авторът да направи уговорката, че интелектуалецът, за когото става дума, не е олицетворение на някаква социална роля наложена от обществото, че същността му не е привнесена отвън, нито е, в термините на Р. Линдън от 1936 г., „динамичен аспект на социалния му статус”. Не става дума нито за позицията му в обществото, нито за специфичната включеност на личността в някаква организирана, социална структура или регламентирана дейност. „Свойството да си нтелектуалец няма нищо общо с обществения аз на човека”, казва авторът Ортега-и-Гасет [3]. Когато има предвид, че интелектуалецът не е такъв, за другите, с една или друга цел, за да печели пари, да изпъква или, за да не потъне в бурното море на общността, той обръща внимание на специфичните характеристики на този тип личност. В този смисъл Ортега-и-Гасет описва интелектуалеца като интелектуалец в същност, а не като форма продиктувана от типичната склонност на човека към конформизъм [4], например, или като следствие на страха от социално отхвърляне [5]. Става ясно, че според автора той е в голяма степен това, което е по необходимост – „интелектуалец за себе си, въпреки себе си, против себе си, неизбежно!” Отвъд социалното, но никога извън иманентното. Никога извън себе си.

Текстът продължава към авторовото изследване на генезиса на социалните роли, в частност и въобще. Така става ясно, че според него той се корени в автентичността на първообраза, в смисъл на първообраз изтъкан от неизбежната творческа съдба на даден индивид, който даващ еталона за подражание на тези след него, се превръща в социална роля сам по себе си. Веднъж намерила форма една истинска и забележителна съдба създава собствено пространство в обществения дух, което след края на тази съдба, остава, по думите на автора, „черупка изпразнена от действително личностно съдържание” [6]. И понеже, продължава той, всяка социална роля първоначално е била творческа необходимост на един индивид, а по-късно, в общественото място е останала просо празен и безличен калъп, свободен за всеки – всичко социално, всичко колективно е в такъв смисъл измамно, неистинско, поза, титла или маска [7].

Интелектуалецът, за който говори авторът не е това. Той е първообразът – социалният детерминант, който сам не е детерминиран от нищо външно. Той е онзи, който е призван да бъде такъв според таланта и дарбата си, необходимо, непоправимо.

Такава идея на пръв поглед е в противоречие с възгледите на културно-историческата психология на Виготски [8], Леонтиев [9] и Зиниченко [10] за социо-културната обусловеност на личността, (според която поведението и индивидуалните личностови особености, са силно повлияни, най-общо, от миналия социален опит на личността в даденото културно-историческо време), но това противоречие остава само привидно. Според Ортега-и-Гасет идеите на Интелектуалеца, които ще го водят през целия му живот, са продукт тъкмо на същите тези социални сили и на същия този социален опит, но идеите, не същността. А тя е онова, което води със себе неизбежността на „интелектуалстването” по природа.

Идеите от друга страна, според Ортега-и-Гасет, са обусловени от фундаменталния опит на личността. Според автора това е опитът до двадесет и шестата година; времето след което от предимно възприемащ, тоест екстравертно ориентиран към реалността на културно-историческото време, интелектуалецът, „мятайки на гръб торбата с наученото, застава пред вселената с недокоснати зеници.” Тоест тук става дума за една личностова трансформация, при която от социално пасивна, личността култивирала в себе си своята idea magnum, става в същия смисъл социално активна и започва да проявява през своя собствен „дълбинен аз”, продукта на взаимодействието между отделните аспекти на личността си, с идеите култивирани във времето на социално влияние.

По време на точно такава трансформация авторът стига до извода, че Интелектуалецът ще бъде изтласкан от фокуса на общественото внимание, така щото кормилото на историята ще попадне в ръцете на тълпата, а тази тълпа според него винаги ще бъде крайно необразована. Мнение, което до голяма степен се подкрепя и от възгледите на Густав Льобон в работата му от 1895 година: „Психология на тълпите”. Според Льобон в тълпата съществува съвместимост на психиката, в нея човек е анонимен, отговорността е споделена и в тълпата индивидуалността се губи. По тази причина и действията на тълпите могат да са внезапни и екстремални, а интелектуалните процеси са рудиментарни и механични, смята Льобон [11].  Именно тази механическа същност на масовия разсъдък ще доведе до принизяването на Интелектуалеца и социалния му статус в термините на Ортега-и-Гасет.

Нещо, което според испанецът всъщност вече се е и случило. Обществото от Други, според него, вече е развенчало Протагониста. Осъзнаването на това обаче за Интелектуалеца в „Интелектуалецът и другият” се оказва трудна задача, защото той е в плен, така да се каже, на фундаменталната си атрибутивна грешка: Хайдър (1944) [12] и Рос (1977) [13]. Според него всички други притежават собствените му характеристики: неговата собствена същност му се струва толкова естествена, че я приписва на всички останали и поради това той прекарва голяма част от живота си в постоянно quid pro quo (бъркотия, недоразумение, лат.). Приема за самоочевидно, че заобикалящите го са тук за същото за каквото е и той, изповядвайки същите нагласи, ценности и потребности. С времето и в процеса на общуване обаче, механизмът на социалното сравнение сработва и Интелектуалецът започва да забелязва различията си с Другия. Тези различия започват да му правят все по-силно впечатление и когато в момент на интелектуално кресчендо у него кристализира разбирането за собственото му фундаменталното различие с околните, той разбира, че тук не става дума за обикновено несходство на темпераментите или характерите, а за пълна несъвместимост, за два коренно противоположни светогледа, които са противоположни по самия си начин на съществуване. Това мотивира Интелектуалеца да формулира имплицитна теория за себе си и място си сред другите [14].

И тъй като според него разкриването на собствената същност е вече нещо лошо той се убеждава, че „да си интелектуалец е нещо, което трябва да остане скрито, като че си крадец, като че си шпионин, като че си проститутка”. Така генерализирайки негативните изводи на собствената си имплицитна теория, той изгражда подчертано негативна нагласа към собственото си положение в социума и подхождайки с тези свои нови предразсъдъци, той започва анализ на същността на Другия.

Според него тя е живот в настоящето. Живот без визия за възможното, без идеята за съмнение в нещата. От неговата гледна точка ролята на Другия в обществения дух е изцяло консуматорска, а връзката му с нещата означава простото разполагане с тях (както със знанието, така и с незнанието). Според него, незнанието се възприема от Другия като нещо налично, като собствена характеристика на феномена, неизменна и ежедневна, поради което и стремежът към познание е кастриран, още преди да се е зародил. И защото той е егоист [15] единствената му цел е той и близките му да са добре.

Отново става ясно, че автора жизнените позиции на Интелектуалеца и Другия са диаметрално противоположни. Светът, пред който единият се изправя за да го подложи на съмнение и претвори в нещо ново е същият, който другият консумира егоистично, за да е добре сам за себе си. Единият проявява към Нещата най-висшата форма на любов и ги сътворява, а другият просто ги употребява или още по-зле – злоупотребява с тях. И всичко, което Другият използва като ново, за Интелектуалеца винаги е старо (за Ортега-и-Гасет само истинския интелектуалец е този, който създава). И осъзнал това, той изгражда още по тежки предразсъдъци към Другия. Генерализацията на собствената му концепция стига до там, че определеният вече Консуматор става безбожник. Безбожник във всичко. Паразит. Но метаморфозата на отношението на Интелектуалеца към Другия не спира до тук. Както всеки конструкт и всяка теория, неговите собствени също подлежат на ревизия. Идва моментът, в който необходимата опозиция ние – те [16], която до момента се изпълва от диадата Интелектуалец – Друг, първият поглежда от нов ъгъл, изразявайки я чрез нова дихотомична предпоставка: през призмата на автентичността и фалшът.

Разбирайки, автентичността на Другия в това да бъде Друг с всичките си атрибути по необходимост, по същата необходимост, чрез която той самият е Интелектуалец, отношението му към „другостта” на Другия се променя още веднъж. „Дявол да го вземе, да живее Другият”, казва той, пренасочвайки погледа си към Псевдоинтелектуалеца. Към Другия с маската на писател, на учен, на професор, на философ.

Според Ортега-и-Гасет това става така, защото Другият е възприел тези социални роли (под влиянието на мощната култура създадена от Интелектуалецът, която е толкова силна, че е започнала да създава идеи заради самите идеи) и да се справи с тях, за неподправения Друг, е просто невъзможно. Тъй като социалната, културно-историческата необходимост го налага обаче, на Другия не остава никаква възможност, той се поддава на социалния натиск [17] и започва да обработва тези идеи по единствения начин, на който е способен: започва да ги консумира, така превръщайки се в Псевдоинтелектуалеца.

В заключение може да се каже, че теорията за съответстващото умозаключение на Едуард Джоунс и Кейт Дейвис [18] описва по добър начин логиката на изложените възгледи от Ортега-и-Гасет. Според тази теория човешкото поведение може най-добре да се разбере или предвиди, ако му се припишат дадени стабилни личностови диспозиции, които да бъдат еталон и обяснителна рамка за всяко действие. Ако наблюдателят, в случая авторът, вярва, че действието на „социалния актьор” е резултат от стабилна личностова черта и има високо съответствие между действието и диспозицията, това прави лесно предвиждането на бъдещите действия.

Освен това есето на Ортега-и-Гасет е изградено изцяло в духа на опозицията Аз – Те/Ние – Те. Първоначалното проявяване на тази опозиция Интелектуалец – Друг, не губи своя континуитет и въпреки, че в края на творбата авторът приема Другия за естествен и до известна степен необходим като Интелектуалеца, той не определя Псевдоинтелектуалеца по различен начин, освен като осъвременена форма на същия онзи „безбожен паразит” Другият, от времето преди последното му дефиниране. Така се образува една сложна натовареност на понятието „Друг”, която не намира ясно изградена систематизация до края на есето. Все пак архетипът на Опозицията, в нейната социална и личностова персонификация обладава духа на есето до последните му редове.

От методологическа гледна точка може още да се каже, че типичен недостатък на изложения подход е неговата едностранчивост. В един от ключовите моменти на есето, Ортега-и-Гасет използва ироничен похват, чрез който усилва идейното разстояние на опозицията между „интелектуалеца” и „другия”, но през настоящата методологическа перспектива това нямаше как да се интерпретира директно. В бъдеще този недостатък може да бъде компенсиран чрез използването на друга частно-научна херменевтична гледна точка.

 Цитиране:

[1] Gray, Rockwell. (1989). The imperative of modernity: an intellectual biography of José Ortega y Gasset, Berkeley: University of California Press.

[2] Ouimette, Victor. (1982). José OrtegayGasset, Boston: Twayne Publishers.

[3] Ортега-и-Гасет, Х. (1993). Есета, т.2, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.

[4] Asch, S. (1951). Effects of group pressure upon the modification and distortion of judgment. In M. H. Guetzukow (Ed.), Groups, leadership and men (pp. 117-190). Pittsburgh: Carnegie.

[5] Baumeister, R.R. & Leary, M.R. (1995) The need to belong: Desire for interpersonal attachments as a fundamental human motivation. Psychological Bulletin, 117, 497-529.

[6] Ортега-и-Гасет, Х. (1993). Есета, т.2, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.

[7] Ортега-и-Гасет, Х. (1993). Есета, т.2, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.

[8] Выготский, Л. (1984). Собрание Сочиний в шести томах. Москва: Педагогика.

[9] Леонтиев, А. (1978). Дейност. Съзнание. Личност. София: Партиздат.

[10] Зинченко В. П. (1993). Культурно-историческая психология и психологическая теория деятельности: живые противоречия и точки роста, В МГУ, 14. Психология., 2, стр. 41–50.

[11] Льобон, Г. (1905). Психология на тълпите, Кюстендил, с.212.

[12] Heider, F. (1944). Social perception and phenomenal causality. Psychological Review, 51, pp. 358-374.

[13] Ross, L. (1977). The intuitive psychologist and his shortcomings: Distortion in the attribution process. In L. Berkowitz (Ed.), Advances in experimental social psychology (Vol. 10, pp. 173-220). New York: Academic Press; Ross, L., Amabile, T. M. & Steinmetz, J. L. (1977). Social roles, social control, and biases in social-perception process. ­Journal of Personality and Social Psychology, 35, 485-494.

[14] Bruner, J.A. & Tagiuri, R. (1954). The perception of people. В G. Lindzey (Ed.). Handbook of social Psychology. Cambridge, MA: Addison-Weseley, pp. 634-654.

[15] Ортега-и-Гасет, Х. (1993). Есета, т.2, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, с. 190.

[16] Градев, Д. (2011). Лекция по Социална психология за спец. Психология. в СУ „Св. Климент Охридски”, 2011г.

[17] Baumeister, R.R. & Leary, M.R. (1995) The need to belong: Desire for interpersonal attachments as a fundamental human motivation. Psychological Bulletin, 117, 497-529.

[18] Jones & Davis, 1965 цит. по Андреева, 2007, Aндреева, Л. (2007). Социално познание и междуличностно взаимодействие. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.

 Библиография:

  1.  Aндреева, Л. (2007). Социално познание и междуличностно взаимодействие. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.
  2. Хегел, Г. В. Фр. (1807/2001). Науката логика. София: Европа
  3. Выготский, Л. (1984). Собрание Сочиний в шести томах. Москва: Педагогика.
  4. Градев, Д. (2011). Лекция по Социална психология за спец. Психология. в СУ „св. Климент Охридски”, 2011г.
  5. Зинченко В. П. (1993). Культурно-историческая психология и психологическая теория деятельности: живые противоречия и точки роста, В МГУ, 14. Психология., 2, стр. 41–50.
  6. Леонтиев, А. (1978). Дейност. Съзнание. Личност. София: Партиздат.
  7. Льобон, Г. (1905). Психология на тълпите, Кюстендил, с.212.
  8. Ортега-и-Гасет, Х. (1993). Есета, т.2, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.
  9. Asch, S. (1951). Effects of group pressure upon the modification and distortion of judgment. In M. H. Guetzukow (Ed.), Groups, leadership and men (pp. 117-190). Pittsburgh: Carnegie.
  10. Baumeister, R.R. & Leary, M.R. (1995) The need to belong: Desire for interpersonal attachments as a fundamental human motivation. Psychological Bulletin, 117, 497-529.
  11. Bruner, J.A. & Tagiuri, R. (1954). The perception of people. В G. Lindzey (Ed.). Handbook of social Psychology. Cambridge, MA: Addison-Weseley, pp. 634-654.
  12. Festinger, L. (1954). A theory of social comparison process. Human Realtions, 7, 117-140.
  13. Gray, Rockwell. (1989). The imperative of modernity: an intellectual biography of José Ortega y Gasset, Berkeley: University of California Press.
  14. Heider, F. (1944). Social perception and phenomenal causality. Psychological Review, 51, pp. 358-374.
  15. Jones, E. E. & Davis, K. E. (1965). From acts to dispositions: The attribution process in perception. В L. Berkowitz (съст.), Advances in experimental social psychology (Vol. 2). New York: Academic Press.
  16. Ouimette, Victor. (1982). José Ortega y Gasset, Boston: Twayne Publishers.
  17. Ross, L. (1977). The intuitive psychologist and his shortcomings: Distortion in the attribution process. In L. Berkowitz (Ed.), Advances in experimental social psychology (Vol. 10, pp. 173-220). New York: Academic Press.
  18. Ross, L., Amabile, T. M. & Steinmetz, J. L. (1977). Social roles, social control, and biases in social-perception process. ­Journal of Personality and Social Psychology, 35, 485-494.

Текстът на академичното есе се публикува със съгласието на студента по психология Светозар Иванов.

© Позоваването и цитиране на автора Светозар Иванова и на Онлайн справочника по реторика е задължително.

Leave a Comment

Previous post:

Next post: