Да бъдеш всичко за всички
Колко ни е трудно днес, на нас младите, да взимаме решения, когато собствените ни гласове ни заглушават. Държим целия свят в ръцете си и не знаем какво да го правим. „Гледката е апокалиптична. В днешно време, което наричат свободно, тук е тъмно и мрачно, и безлюдно, и страшно.“ – както се казва в едно стихотворение наречено „Кривите Огледала“.
И всеки ден те обстрелват с въпроси: „Ти кой си?“, „С какво се занимаваш?“ Все едно човекът е професия. Все едно животът е автобиография (по образец). Все едно сме длъжни още на 18 да знаем кои сме. Аз дълго се заблуждавах, че знам.
Мислех, че ако изпълня всички очаквания на околните, ще открия мястото си. Че е достатъчно да съм добра, красива, успешна, силна, за да съм щастлива. Само че никой не те предупреждава какво е да си всичко за всички.
Аз съм специалист по всичко за всички и на драго сърце бих споделила опита си. Та за всеки който се интересува, това се постига с конформизъм или приспособяване.
Аз съм от онези деца, които рано разбират какво е отговорност. Израснах в среда, в която родителите ми бяха първите ми шефове. От малка бях научена какво е работа, дисциплина, график, очаквания. И в това не намирам нищо лошо. Напротив. Благодарна съм. Но когато растеш така, свикваш, че любовта се извоюва, със заслуги и резултати. Започваш да си полезен, удобен, безгръбначен, но пък си най-добрият.
Спомням си гимназията, този микрокосмос, в който всички искаха да бъдат съвършени. Там никой не искаше да е просто човек. Трябваше да си интересен, забавен, социален, талантлив.
И аз започнах.
Фитнес. Плуване. Колело. Крачки. Калории. Две актьорски школи. Училище. Работа. Любовен живот. Социален кръг. Всеки ден. Резултатът? Превърнах се в абсолютна машина. Започнах да чувам: „Как го правиш?“ „Искам да съм като теб.“ И макар да се чувствах оценена, започнах да се питам: „Въобще коя съм?“ „Искам ли да съм себе си?“ Четири години изпълнявах очакванията на всички около мен. Перфектна ученичка. Актриса. Приятелка. Гадже. Спортист. Китарист. Служител. Последният да затвори вратата.
Светът изглеждаше подреден и предвидим. Като филм, който гледаш за десети път. И все пак в един момент всичко се сви и изсъхна като стар лимон. Отесня ми. И си тръгнах, напуснах родния град. На 19 прозрях нещо много важно, че човек едновременно може да бъде „вървежен“ и напълно изгубен.
Дълго време исках да ми завиждат. После реших, че искам любов, а сега, знам, че искам спокойствие и свобода. Истинска свобода, не псевдосвободата в социалните мрежи, която е твърде съблазнителна и фалшива. Лъскави хора, с лъскав начин на живот ти обещават, че можеш да правиш каквото си поискаш, че светът е твой. Но те са някъде там, в подлъгващото виртуално пространство. Облъчват те ежедневно, умът ти се заблуждава, че си част от тях, но когато излезеш навън, реалността те смачква.
Уж имаме достъп до целия свят. До чуждите пари. Чуждите връзки. Чуждите цели и успехи. Чуждите тела. Себеотхвърлянето е най-големия бич на съвремието. Безкрайните избори в житейското надбягване ни изтормозват и погубват. Искам свободата да бъда себе си. Да не живея в постоянно сравнение, както моето поколение. Да се абстрахирам от пропагандата „трябва“, и да не живея в любовни заблуди и разочарования.
Като споменах за любовна мъка няма как да не разкажа за първата си романтична връзка. Както изтъкнах преди малко, гимназията е крехък период. Поддаваш се лесно на манипулации, бориш се за статус, уважение и любов. Всичко е първо и си казваш – това е! Лошото в моя случай беше, че първата ми любов се оказа отровна. Неусетно се променях, отровата ме разяждаше. Малко по малко. Тихо. А уж любовта трябва да те прави по-добър. Но всички видове любов, различни от истинската, те обезличават. Както в любовта, така и във всички други човешки взаимоотношения е необходима равнопоставеност на морала, действията и възгледите.
След няколко разочарования започваш да се питаш какъв е смисълът и затова реших да направя малко проучване, задавайки въпроса: какъв е смисълът на живота. Отговорите се оказаха предвидими. Кариера. Деца. Пътувания. Само един си струваше да бъде запомнен: „Докато се чудиш кой си, животът ти минава. Разбери в какво си най-добър. Развивай го и изпитвай удовлетворение – това е смисълът.“
Смисълът не е крайна цел, той е движение, любопитство, развитие. Да не стоиш на едно място. Да не бъдеш зрител в собствения си живот. Искам да бъда човек, който не спира да търси, да създава, да говори, да греши и да започва отначало. Да имам смелостта да сменям посоката, без рамки, без ограничения. И в това е прекрасното. А ако имаш късмет да срещнеш партньор, който не се страхува от силата ти и те вижда истинска, не като удобната, не като перфектната в това е смисълът. Искам приятелства без съревнование. Среда, в която не трябва да доказвам стойността си всеки ден. Искам хора до себе си, с които да говоря честно. За страха. За провалите. За объркването. Истината е че всички сме объркани. Само че някои го крият по-добре. А аз вече не крия.
Знам едно – не искам да бъда всичко за всички. Не искам живот, съграден от чужди очаквания. Искам да бъда човек. Със съмнения и мечти.
И ако има нещо, което искам да остане след тази реч, то е – не позволявайте на света да ви втълпява, че за да сте ценни трябва да сте съвършени. Не се губете в чужди представи. Не живейте по чужд сценарий. Напишете своя и го следвайте. Допълвайте го и го следвайте. И така – цял живот.
Най-страшното не е да се провалиш, а да прекараш живота си като наблюдател. Животът не е място за публика. Той е сцена. И ние сме длъжни да излезем на нея – не като актьори, а като себе си.
Речта е произнесена от Мария Георгиева по време на държавен изпит на студенти от магистърската програма „Публична реч“ към НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов“. Директор на магистърската програма е професор д-р Веселина Раева. Преподаватели по учебната дисциплина „Ораторско изкуство“, по време на която също е подготвяна речта, са професор дн Иванка Мавродиева и доц. д-р Валерия Кардашевска.
© Мария Георгиева, студент в магистърска програма „Публична реч. Речта се публикува със съгласието на студента.
© Онлайн справочник по реторика.
Цитирането на автора на речта и на Онлайн справочника по реторика и задължително.