Реторическа аргументация. Структура на аргументите. Видове аргументи
Оказва се, че до ден днешен учените не могат да установят дали аргументацията е самостоятелна наука, или е част от реториката, или пък принадлежи към философията. Но това, което са установили, е, че теорията за аргументацията и реториката имат една и съща цел, която е „да се постигне съгласието на слушателите по отношение на тезите, които се представят за приемане.“ [1]
Всъщност аргументацията изучава по какъв начин хората могат и достигат до заключение, основавайки се на логическо разсъждение и на предпоставки.
Човекът, който първи обособява аргументацията като отделна наука, заедно с нейния предмет и методи, е Аристотел. Според него целта на аргументацията е да се направи едно систематизирано обобщение на принципите за водене на дискусия, „да се намери метод, с помощта на който ще бъдем в състояние от правдоподобното да правим заключение за всеки предлаган проблем и да не изпадаме в противоречие, когато сами отстояваме някакво положение” [2]. Освен принципите за водене на дискусия, се включват още дебатът, диалогът и разговорът.
Аристотел е и човекът, който показва на своите ученици как всъщност едно неистинно твърдение може да бъде представено като истина в изложените аргументи и по този начин да се постигне победа в спор. Защото това, на което се основава аргументацията, са мисловните конструкции.
Важно условие за аргументацията е присъствието на двама души. И за да подготви своите аргументи даден оратор, той най-напред трябва да знае каква ще бъде неговата публика, за да може съответно да знае как да подходи, какви видове аргументи да използва, за да може успешно да приложи убеждаващо въздействие върху аудиторията си. Тя пък от своя страна влияе върху вида аргументи чрез своите характеристики, някои от които са образованост, социален статус, емоционално състояние и т.н.
Задължителни части на един аргумента са тезисът и обосноваването. Не можем да говорим за аргументация, ако едно от двете липсва. Колкото до тезиса – той трябва да звучи убедително, да бъде истинен. Според Донка Александрова първото нещо, което трябва да се направи, за да се представи даден тезис като приемлив, е премахването на съмнението от страна на членовете на аудиторията по отношение на изложения от оратора тезис – в основата на това съмнение може да стоят различни причини като недостатъчна информация по даден проблем, предразсъдъци и др.
След това тезисът трябва да бъде обоснован, като в своя труд Александрова разглежда два пласта обосноваване:
В първия пласт се намира основанието на оратора спрямо дадения тезис. То се основава на логически средства. Във втория се намират всички доводи, които ораторът е подготвил, за да успее да убеди своята аудитория в истинността на своя тезис, а също и да ги убеди в необходимостта от него. Реално този втори пласт се явява същинската реторическа аргументация.
Изключително важно за успеха на аргументацията е създаването на аргументационно поле от страна на комуникатора към адресата, поради факта, че всеки един адресат първоначално оказва съпротивление към съобщението на комуникатора. Аргументационно поле се получава тогава, когато комуникаторът успее чрез своите думи и аргументи да засегне мисловното поле на своя адресат, т.е да успее да засегне тази част от неговите мисли, в която ценностите и на двамата съвпадат. По този начин той достига до адресата, а също така, от своя страна, адресатът е по-склонен да му повярва и да се подаде на манипулацията на комуникатора. Целта на това аргументационно поле всъщност е да се премахне съпротивлението до известна степен на адресата спрямо това съобщение.
Не се ли създаде аргументационно поле у адресатите, то самите аргументи, колкото и добре да са подбрани, няма да бъдат ефективни.
Според Мариета Ботева в структурата на аргументите влизат логически, извънлогически и невербални средства, като съотношението между тези три елемента зависи от различни фактори като време, място, цели на оратора, характеристики на публиката и др. [3]
В извънлогическата част на аргумента се включват емоционални, психологически и етически средства. По своята същност те представляват авторитета на оратора, използваните психологически методи за оказване на убеждаващо въздействие и модалността в изказването. Изхождайки от историческите препратки, които прави, Мариета Ботева стига до заключението, че аргументаторът (ораторът) е важна част от аргументацията, защото представлява система от качества, и че една личност може не само да изгради своя имидж и да го поддържа чрез аргументацията, но и нещо повече – чрез нея той успява да го реализира, като насочва аргументацията към другите участници в дискурса. [4]
Към невербалните средства тя включва външния вид на оратора (облекло, прическа, аксесоари) и неговите жестове и мимики, интонацията на гласа му и погледа му.
Според нея „аргументацията се гради върху идеята за човешките ценности, които са основа на съгласие и споразумение.“ [5] Или иначе казано в основата на аргументите стои доказателството.
Според една от класификациите, описана в книгата на Иванка Мавродиева „Как да презентираме успешно?“, аргументите могат да произлизат от външни и от вътрешни места, като следва външните да се получат от например наблюдение, свидетелство и т.н., а пример за аргументи, произлизащи от вътрешни места, са противопоставянето, уподобяването и др. [6]
В книгата си „Реторика и пъблик рилейшънс“ (2013 г.) тя описва и систематизира основните видове аргументи:
Първият основен вид аргумент е този на авторитета. „Той може да се представи чрез посочване на имена, на успехи, на постижения, на откритията.“ [7] Авторитет може да бъде всяка личност, която има утвърдена репутация на експерт в дадена област като например учен, политик и т.н. При този вид аргумент е задължително назоваването на точната дата (например на получаването на награда) или в противен случай този аргумент би породил съмнения у аудиторията спрямо авторитета на личността. Тук може аргументът да се подкрепи и от лична история на комуникатора.
Разновидност на аргумента на авторитета е argumentum ad verecundiam, чиято основна цел е, чрез назоваване на имена, статути и постижения, да създаде чувство за достоверност у аудиторията за това, което ораторът ще й каже.
Друг вид често използван (най-вече в политиката) аргумент е argument ad hominem. Той се различава по това, че в основата му не стоят доказателства и факти, и е насочен към самия опонент на оратора. В този случай на прицел най-често се оказва външният вид на опонента и по-точно изобличаването на неговите недостатъци. Освен външния вид, често се засягат още социалният статус, квалификацията и опита, а също и произхода на противника.
При предизборни кампании най-често се използва аргументът на тълпата или argumentum ad populum. При него също не се използват доказателства и факти, тъй като най-често се използва пред аудитория, която не е достатъчно образована, че да подложи думите на оратора на съмнение, който пък от своя страна им обещава привлекателни неща, които не са реални.
Този вид аргумент следва да има и няколко разновидности.
Такива са аргументът на завистта, който цели да предизвика завист у публиката и аргументът към преценката, наричан още argumentum ad iudicium. При първия вид ораторът говори пред разнородна публика и се обляга върху предразсъдъците й, за да може по този начин да предизвика емоция в част от членовете й и по този начин да ги насочи към желано от него действие. В основата на втория стои здравият разум на хората, като самият оратор отчита също част от техните предразсъдъци.
Друга разновидност е аргументът към съчувствие (argumentum ad misericordiam). Това е аргумент, който има цел да докосне чувствата и емоциите на хората, чрез отправени към тях послания. Най-често използвани образи за предизвикване на съчувствие са тези на възрастния човек, на бедния, на детето и др. Широко приложение този аргумент намира по време на съдебно дело, когато адвокатите, в стремежа си да „помолят“ за милост над своя клиент, се опитват да докоснат емоциите на журито, за да вземат те своето решение в полза на своя клиент.
Аргументът на кесията е от части разновидност на този на тълпата, и от части на този на авторитета. Той е свързан със социалното положение, като при него се изтъква статусът и материалното положение на съответната личност. Основното при него е, че право имат само богатите хора, а приложение намира при членовете на законодателни органи, когато например се гласува за или против прилагането на даден закон.
Още една разновидност на аргумент ад популум е аргументът на незнанието. Чрез този вид аргумент най-често се оказва убеждаващо въздействие върху аудиторията, поради факта, че при него се говори за нещо, което не е доказано и за което няма достатъчно информация. В резултат от това незнание, публиката следва да приеме думите на оратора за достоверни без да ги подлага на съмнение. Важно е да се отбележи, че, за да се приложи успешно убеждаващо въздействие чрез този вид аргумент, публиката трябва да бъде некомпетентна, за да не може да подложи на съмнение тезата на оратора.
Противно на аргумента на невежеството (незнанието), аргументът по същество не се свързва с манипулацията. Причината за това е, че той се основава върху доказателства и факти, и представлява нещо като извод от всички тези факти. Ораторът защитава своята теза и подкрепя думите си с реално съществуващи и доказани твърдения. Чрез argumentum ad rem се демонстрира образоваността на оратора по дадения проблем.
От друга страна в книгата си „Убеждаване и влияние“ Чавдар Христов разглежда два основни типа аргументация, а именно – едностранна и двустранна аргументация.
Според него вида на аргументацията, която решим да използваме в нашата реч, зависи преди всичко от наличието на предварителното съгласие или съответно несъгласието на аудиторията спрямо нейното очакване към нашето съобщение.
При едностранната аргументация не се нуждаем от доказателства и защитаваме само своята теза. Избираме нея, когато нагласите на аудиторията са насочени позитивно спрямо нашето съобщение, или иначе казано членовете на аудиторията са предварително съгласни с нашата теза и „тя не се нуждае от аргументите на противниците, а от аргументи само за своята правота“. [8]
Според доц. Донка Александрова едностранна аргументация се прилага в следните случаи: „1) Когато адресатът е с по-ниско образование или изобщо с недостатъчна осведоменост по проблема; 2) Когато неговата интелектуално-емоционална нагласа (знания, интереси, предразсъдъци и др.) съвпада с предлагания тезис; 3) Когато няма реална възможност контрааргументацията да достигне до адресата; 4) Когато аргументаторът е личност с неоспорим авторитет; 5) Когато аргументаторът е първият източник на информацията и др.“ [9]
Тъй като двустранната аргументация се използва, когато няма съгласие в аудиторията, при нея се налага да използваме доказателства не само за нашата теза, но и за тезата на опонента ни. Това е техника, при която се дава възможност на членовете на аудиторията сами да изберат коя теза според тях е най-убедителна, а целта на този вид аргументация е да се усили вярата на публиката в оратора.
Аргументите могат да се използват както поотделно, така и да се комбинират. Когато избираме кои аргументи да използваме, преди всичко трябва да изясним извода, който искаме да обосновем. Важно е всъщност да се докаже как от предпоставките се стига до истинността на нашия извод.
Важно е също да се отбележи, че всеки един аргумент може да бъде коректен или некоректен в зависимост от целта, с която го прилага даден оратор. Също така не можем да кажем, че всеки един аргумент винаги ще има същата тежест и ефективност, поради самия факт, че ефективността на аргумента зависи и от социалната среда, в която се използва. Затова съществуват различни видове аргументи и при определена ситуация се избира най-подходящият, или този, който най-силно би повлиял аудиторията.
Ефектът, който се цели да се постигне чрез използването на аргументи, е именно да се повлияе върху нагласите на членовете на аудиторията, да се предизвика публиката към някакво желано от оратора действие. Или както пише Мариета Ботева в разработката си по темата: „крайната цел е събеседникът да стане единомишленик в разглеждания проблем, съпричастен в реализацията на набелязаната програма.“ [10]
Светът, в който живеем, е един все по-усложняващ се свят, където всеки един има свое собствено мнение за нещата и своя гледна точка. Съществува свобода на словото, свобода на избор, затова и става все по-трудно да се привлече вниманието на хората към даден проблем с прости приказки, да се задържи върху него, а също и да се приложи убеждаващо въздействие върху тях.
Благодарение на аргументите ние успяваме освен да изкажем собственото си мнение, но и да се обосновем, за да ни изберат. Тях ги използваме не само по време на дискусии, дебати или на някакви други събития, но и в ежедневието си, при обикновени разговори. Именно те ни помагат да изразяваме собствените си мисли.
Не е случаен фактът, че още от Древността Аристотел е преподавал на своите ученици изкуството и значението на това да се аргументираш, като по този начин да печелиш съмишленици. И пак той е човекът, който разбира колко е важен начинът, по който се представя дадена информация на аудиторията; как чрез игра на думи неистинното може да се представи като истина.
А от там идват и различните видове аргументи, които всеки един оратор може да използва като избира най-подходящият за своята ситуация, този, с който ще окаже най-силно въздействие върху своята публика.
Затова аргументите са толкова важни – чрез тях ние не само изказваме едно твърдение като истинно, но и го доказваме.
Цитати и бележки:
[1] Александрова, Донка. Риторическата аргументация – същност на продуктивния диалог в обучението, с. 39.
[2] Александрова, Донка. Риторическата аргументация – същност на продуктивния диалог в обучението, с. 39.
[3] Ботева, Мариета. Реторическата аргументация – авторска концепция по проблема. Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, брой 22, април 2016 г.
[4] Ботева, Мариета. Реторическата аргументация – авторска концепция по проблема. Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, брой 22, април 2016 г.
[5] Ботева, Мариета. Реторическата аргументация – авторска концепция по проблема. Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, брой 22, април 2016 г.
[6] Мавродиева, И. Как да презентираме успешно. София. 2007 г. Издателство „Кота“
[7] Мавродиева, И. Реторика и пъблик рилейшънс. София: УИ „Климент Охридски”, 2013
[8] Христов, Чавдар. Убеждаване и влияние. Кой, Защо, Как?. София. 2008 г. Издателство “Ciela”
[9] Александрова, Донка. Риторическата аргументация – същност на продуктивния диалог в обучението, с. 39
[10] Ботева, Мариета. Реторическата аргументация – авторска концепция по проблема. Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, брой 22, април 2016 г.
Библиография
1. Мавродиева, И. Реторика и пъблик рилейшънс. София: УИ „Климент Охридски”, 2013
2. Мавродиева, И. Как да презентираме успешно. София. 2007 г. Издателство „Кота“
3. Христов, Чавдар. Убеждаване и влияние. Кой, Защо, Как?. София. 2008 г. Издателство “Ciela”
4. Александрова, Донка. Риторическата аргументация – същност на продуктивния диалог в обучението. София
5. Ботева, Мариета. Реторическата аргументация – авторска концепция по проблема. Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, брой 22, април 2016 г. http://rhetoric.bg/мариета-ботева-реторическата-аргум
6. https://bg.wikipedia.org/wiki/Аргументация
© Звезделина Жекова,
Специалност «Връзки с обществеността», студент по специалност „Връзки с обществеността“, ФЖМК, Софийски университет
© Онлайн справочник по реторика
Цитирането на автора и на Онлайн справочника по реторика и задължително