Функции и приложение на метафората
Съдържание
1. Увод……………………………………………………………………………………5
2. Дефиниция на метафората……………………………………………………………5
3. Произход на метафората……………………………………………………………..5
4. Функции на метафората………………………………………………………………6
5. Метафората в ораторското изкуство…………………………………………………7
6. Метафората в политиката…………………………………………………………….8
6.1. Вербална метафора
6.2. Визуална метафора
6.3. Метафора във визуалната реторика
7. Заключение…………………………………………………………………………..11
8. Библиография………………………………………………………………………..12
Метафората е била обект на изследване още от древни времена. В своя труд „Поетика“ Аристотел я описва като име, пренесено от род на вид, от вид на род, от вид на вид и от род на род. [1]. Той допълва още, че може да черпим метафори от близки, но не очевидни неща. Тази реторична фигура е похват, чрез който свойствата на един обект, процес или явление се пренасят върху друг на принципа на прилика или контраст. Метафората онагледява основите на човешкото мислене в най-различни аспекти. Метафоричните образи изразяват обновяването на дадена идея и променят първоначалната представа за общоприетото.
Преди да се премине към функциите на метафората е важно да се посочи нейният произход. В книгата си „Метафората“ Исак Паси посочва два аспекта за нейното възникване – първичните фактори, предизвикали появата й, и необходимостта на човека непрестанно да създава нови метафори и да мисли с помощта на метафорически конструкции. Далечните корени на тази фигура се търсят още при първобитното мислене, от времето, когато първите хора са живели като отделни племена. В стремежа си да опишат природните явления например, те са ги представяли, пречупени през призмата на собственото си съзнание. Днес, разбира се, метафорите имат съвсем различно значение, но в някои случаи езикът на жестовете е останал непроменен. По онова време метафорично е било и преобразяването на хората в животни с помощта на маски и пера – своеобразен опит да се оприличат на нещо по-силно и по-могъщо от тях самите. Освен от далечното минало, метафората е била изследвана и като присъстваща в детското мислене и стремеж към одухотворяване на всичко от заобикалящия ни свят.
Природата на метафората се оглежда в нейната функция. Заедно с въздействието ѝ, те са същността на нейното възприемане. В главата „Функции на метафората“ в книгата „Метафората“ Исак Паси пише: „в характерното за метафората единение на двойното, в присъщата ѝ единна двойственост са заложени нейните духовни центробежни и центростремителни сили. Двете съпоставени реалности, пренасяното и онова, върху което то се пренася, носеното и носещото, обясняващото и обясненото, сякаш проявяват някаква постоянна тенденция да се съединяват и разединяват.“ [2]
В речника по реторика метафората е дефинирана като основна фигура, която е образувана чрез заместване на реторически предпоставки въз основа на сходство. От гледна точка на структурата, тя е техника, с помощта на която дадена ситуация може да се представи в понятията на друга ситуация. [1]. В аргументацията метафората е сред най-предпочитаните средства за убеждаване и за постигане на по-висока емоционалност на речта. Именно затова тази фигура е определена като главен „знак“ на реторическия код. В следващите няколко страници ще бъде разгледана функцията на метафората и приложението й в реториката като предпочитан инструмент, който присъства в речите на оратори в сферата на политиката.
Подобно заместване чрез метафората създава нещо ново и неподозирано до момента. Ако логическите връзки са силни, то и новото ще бъде по-правдоподобно. В случай че са по-абстрактни, те биха породили изненада при реципиента. Резултатът от тези промени е влиянието на дадена реторическа фигура, в случая метафората, която въздейства по-скоро емоционално и на психологическо ниво. Метафората повлиява едновременно с очакване и изненада, с реалност и фикция. Така две съпоставени действия и измерения не се изключват взаимно, а се допълват, образувайки едно цяло. Потвърждение на това са и думите на Аристотел, който в труда си „Реторика“ казва, че метафората, основана на аналогия, прави нагледно и онова, което не е нагледно.
Исак Паси допълва още, че докато метафората влияе на съзнанието, човек може да изпита удоволствие. Този ефект се получава, когато е налице възможността да се асимилира сходното в различното и обратно – различното в сходното. Въпреки че до голяма степен метафората си служи с аналогията, тя все пак оставя достатъчно аванс за функциите на ума и фантазията. Получава се така, че възприемащият приема метафоричното не само като абстрактно, но и до някаква степен като достоверно, като реално. За тази функция на метафората обаче съзнанието трябва предварително да е подготвено и да има известни познания относно сферата, която е пречупена през призмата на реторичната фигура.
Смята се, че метафората е придружена и със загадка. Това твърдение е породено от факта, че тя трябва да бъде разбрана предвид скрития смисъл на посланието, което носи. Изградена е по-скоро като иносказание, отколкото като носеща пряк смисъл. Загадката далеч не е сред основните функции, чрез които може да се характеризира метафората, но със сигурност е способ, който придава допълнителен смисъл при удоволствието на търсенето на скрито послание. До някаква степен свободата при възприемането на метафората е ограничена – въпреки липсата на граници при фантазията, все пак на лице трябва да е някакво сходство или подобие на метафоризираното. Ето защо може да се каже, че метафората носи в себе си не само загадка, но и хипотеза.
Друга функция на метафората е предизвикването на някаква форма на напрежение в съзнанието на човека, който я възприема. Подобен ефект е налице, тъй като при възприемането на метафората напрежението и изненадата са по-скоро в началния момент. След това те се заменят от удовлетворението от откритието на някакво сходство или скрит смисъл. Ако трябва накратко да обобщим функциите на метафората, те са свързване на отдалеченото, сливане на материално и духовно, на утвърждаващо и критично, преосмисляне на очевидното, осмиване, иронизиране и предаване на очевидното по един по-малко клиширан и елегантен начин. Функциите са безгранични и могат да бъдат допълвани и модифицирани в зависимост от сферата, в която се прилагат и от човека, който се сблъсква с тях.
В днешно време една от най-важните функции на метафората е приложението й в ораторското изкуство. То се характеризира с повишена метафоричност, благодарение на която може да се окаже по-голямо въздействие на аудиторията и да се предизвикат емоции дори при най-равнодушните. Според Мариета Ботева в реториката метафората се разбира по два начина – философско значение на понятието и външна форма, отнесена към стила. Първият случай изразява връзката между реторика, логика и аргументация, а вторият насочва към поетика и литературознание. [4]
В „Обучението на оратора“ Квинтилиан уточнява, че метафората не нагласява думите точно към предметите – собственото значение не се съобразява с името, а със значението. От своя страна това предполага преценката да бъде направена с разума, а не със слуха. Според него тази реторична фигура е една от най-употребяваните и най-красивите. Метафорите разширяват възможностите за изобразяване чрез езика, предават смях, критика, тържествени или мрачни чувства. Освен това, те представят по-нагледно предмета на ораторската интерпретация.
Една от характеристиките на оратора е неговата емоционалност, енергичност и темперамент. Всички те са подкрепени от метафората и нейното въздействие. Ораторът заема важно място в целия процес на реторичната комуникация. Чрез публичните си изяви той изпраща послания, направлява общуването с аудиторията, следи реакциите ѝ, стреми се да ѝ въздейства, повлияе и да промени нейните позиции. [5] Вече се спомена, че метафората въздейства емоционално. От гледна точка на аудиторията, тя влияе на емоционалните ѝ нагласи – те се градят върху система от ценности, които определят отношенията в социалното взаимодействие. Проявяват се като чувства, а не като ясен анализ на фактите.
Метафората се прилага активно и в сферата на политиката. Голяма част от речите на властимащите са придружени от нея. Метафоричното присъства не само в тяхното слово, но и в жестовете. Пример за това е бившият финансов министър Симеон Дянков, който преди няколко години оприличава бюджета на страната за 2010 г. на „малка постна пица“, като дори носи със себе си такава. Този жест предизвиква различни реакции, но е добър пример за приписването на качества и възможности на едно нещо върху друго. В последните години популярност доби и жестът на журналистката Илияна Беновска, която подарява ябълки на различни политици. Значението на това нейно действие не е еднозначно, тъй като тя дава плодовете в ситуации както на одобрение, така и на негодувание.
Както всичко останало, метафората също следва да се използва умерено и в подходящи ситуации спрямо възрастта, компетентността и ерудицията на аудиторията. В тази връзка любопитно е изследването на Владислав Миланов – преподавател по езикова култура, българска фонетика, морфология и синтаксис в Софийския университет. В изследването си той установява, че изказът на голяма част от българските политици е в разрез с книжовните норми. Предполага се, че това е опит те да се приближат максимално до аудиторията си. Във връзка с метафората той прави обобщението, че след опитите на политиците да говорят метафорично, политиката се възприема като театър от страна на обществото.
Ограничената способност за обработка на информацията и необходимостта от опростяването ѝ превръщат метафората в неизменна част от политическата реторика. Тя е толкова добре разработена, че може по достъпен начин да предаде обсъжданите политически норми и решения. Метафората улеснява представянето на целите на политиците и пресъздава чувството на просветеност. Изгражда усещането за нещо познато, а според Фройд удовлетворение се поражда именно след допир до нещо вече видяно или преживяно, нещо, което вече се е случвало. Реторичната фигура смесва и
емоции – от логическото и рационалното до прочувственото. [6]
Метафорите на световната политическа сцена започват да се употребяват от много ранен период. След Втората световна война политическото разделение на Европа е наричано „желязна завеса“. Първоначално Гьобелс употребява метафората през 1945 г. във вестник „Дас Райх“. По това време Франклин Рузвелт употребява друга позната и до днес метафора. Той нарича немските подводници „гърмящи змии“ и нарежда те да бъдат потопени.
Основополагаща за българската политика е и метафората „робски хомот“ [7]. С времето обаче тя е променила значението си и днес носи в себе си негативни асоциации. По време на битките за Освобождението, тя е имала по-скоро положителен ефект, но днес се свързва с типичното за страната ни догонване и от гледна точка на народопсихологията комплекс за малоценност спрямо останалите държави от Западна Европа. Непосредствено след 1878 г. се появява още една метафора – Русия започва да бъде наричана „Големия брат“ предвид огромния им принос за Освобождението.
Малко след това на България се гледа като на „мост“ между Изтока и Запада, между Азия и Европа. Това определение обаче е предизвиквало полемики. От една страна мостът е свързващо звено, може да означава силна връзка, толерантност и приятелско отношение. По време на военни действия обаче на него би се гледало като път, по който могат да минат нашественици и врагове. Предвид съвременната политическа обстановка страната ни може да бъде разглеждана и като мост по пътя на емигрантите от Турция към Западна Европа.
Пример за използване на метафора от последните дни е пост в социалните мрежи от съпругата на вицепремиера Томислав Дончев. Тя използва израза „морковът и тоягата“, който в политиката означава процес на стимулиране и наказание в зависимост от това дали дадени правила се спазват или се нарушават. В контекста на ситуацията това е смятано за целенасочена обида към малцинствата в България. Вълната от упреци и негативни коментари се превърнаха в повод за нова публикация с по-обширно обяснение.
Днес политиците и техните партии използват метафори, които невинаги са били в сегашния си вид. Някои от тях търпят промени основно след смяната на политическия режим през 1989 г. В своя труд „Метафори в българския политически дискурс от 1989 г. до днес“ професор Иванка Мавродиева разглежда употребата на метафората от страна на политици по време на речи, дебати, презентации, клипове и плакати, публикувани онлайн. [8] Тя проследява развитието и промяната в метафорите преди и след смяната с демократичния режим, както и влиянието им в съвременния политически дискурс у нас. Посочват се две проявления на метафорите – на вербално и на визуално ниво. Първото е съвкупност от метафорите, които се използват от политиците ни в различни реторични ситуации, а второто проследява новите интерпретации на метафорите, използвани в социалните мрежи например при протестни действия от страна на гражданите.
Вербалните метафори в политиката се използват с цел да изразят положителна или отрицателна оценка. Те са породени от значението и символиката на най-различни думи в българския. Някои от тях дори нямат аналог на чужд език. По време на процеса по подготвяне на България за член на Европейския съюз, политиците често са употребявали изрази, свързани с дома и семейството, от типа на „Европа е нашето семейство“, „Европа е нашият дом“, „ще станем част от голямото европейско семейство“ и т.н. В тази връзка усилено се говори и за „пътя“, който България ще извърви до приемането в Европейския съюз.
Иванка Мавродиева посочва и „ръцете“ като често присъстващи в речите на политиците. Например метафората „дълги ръце“ се свързва с намесата в работата на една партия от страна на друга партия, държава или пък корпорация. „Мръсни ръце“ означава взимане на подкуп, корупция. „Силни ръце“ кореспондира със стабилност, а понякога и диктатура. През последните години в много свои речи и интервюта политиците говорят за „еднопосочен билет“ и „Терминал 2“. Тези техни изказвания са породени от емигрантската вълна вследствие на икономическата криза. Обикновено опозициите на управляващата партия си служат с определенията „театър“, „фарс“ или „цирк“ във връзка с предприети действия на техните противници.
В труда „Метафори в българския политически дискурс от 1989 г. до днес“ са анализирани и визуалните метафори, някои от които са част от логата на политическите партии или на конкретни техни кампании. Въпреки че лъвът не е често използван, той е един от най-ярките символи на България. Той е формата на границите на държавата, той е победата и силата. Предпочитан е от партии с изявени патриотични нагласи. Растения, дървета и цветя също могат да бъдат спрягани като символ на отделните партии. Обикновено БСП се свързва розата, земеделската партия с четирилистна детелина, а НДСВ с житен клас. Някои политически организации залагат и на българския и европейския флаг, като те предполагат връзката на партията с дадено събитие, което е допринесло за страната във връзка с членството в Европейския съюз. Често някой може да бъде оприличен и на „кукла на конци“, което означава, че е подставено лице и действията му са продиктувани или пък изпълнява нечии интереси. Така визуалните метафори са в помощ на хората – те са улеснение за по-бърза и по-сигурна идентификация. Могат да са добра комбинация както с вербалните метафори, така и с други реторични фигури. Визуалните метафори имат най-различни проявления, но всяко от тях е основано на обществен факт или информация.
С навлизането на интернета визуалната реторика добива все по-голяма популярност и сред политиците, и сред техните последователи в социалните мрежи. В статията си “Визуална политическа реторика“ Десислава Добрева казва, че визуалният политически дискурс заявява своето присъствие като резултат от определена ситуация, последствия и обстоятелства. [9] Смята се, че той служи за по-ефективно изразяване и едновременно с това е максимално съобразен с целите на оратора и нагласите на аудиторията. Предпоставки за възникването на реторичен дискурс са нарастващо недоволство по даден проблем или ситуация на несправедливост. Днес социалните мрежи са канал за комуникация между политици и граждани. Метафорични или не, публикациите на властимащите винаги са под наблюдението на медиите, понякога са повод за скандали или средство за своевременна реакция в зависимост от дадената ситуация. Разбира се, на подобни постове не трябва да се доверяваме сляпо, тъй като много политици присъстват във виртуалното пространство като фалшиви профили, лансиращи неистини и създаващи поводи за медийни и вътрешнопартийни спорове.
В заключение на всичко, написано дотук, може да се каже, че корените и произхода на метафората са анализирани още от времето на Аристотел. Постепенно тази реторична фигура се е доразвила –днес функциите ѝ са най-различни, но може би най-значимата от тях е използването й за засилване на емоционалността и влиянието в ораторското изкуство. Метафората е предпочитана от редица политици не само у нас, но и по целия свят. С нея те се стремят да онагледят действията си да представят ситуацията по по-увлекателен начин, който на подсъзнателно ниво би подействал емоционално. В политиката може да се говори за визуална и виртуална метафора, като изразите и символите са изцяло съобразени с актуалните дейности, но и с народопсихологията. За метафората е важно да бъде съобразена с контекста на дадената реч, съответно и с аудиторията, пред която ораторът говори. Метафората е едно от богатствата на езика и както Джамбатиста Вико я определя, тя е най-сияйната и следователно най-необходимата и често срещана от всички фигури.
Цитати и бележки:
[1] Аристотел. (1993). За поетическото изкуство. София, 91.
[2] Паси, И. Метафората. София, 1983, 77.
[3] Ботева, М. (2008). Речник по реторика. София, 94.
[4] Ботева, М. (1999). Аргументацията в ораторското изкуство. София, 1999, 54.
[5] Мавродиева, И. (2013). Реторика и пъблик рилейшънс. София, 56.
[6] Mio, J. S. (1999). Metaphor and Politics. // Metaphor and Symbol, 12(2), 113-133. Lawrence Erlbaum Associates, Inc., 1999, 117.
[7] Мостът и робският хомот (силата на метафората). 2018 г. https://www.dnevnik.bg/analizi/2018/04/30/3171482_mostut_i_robskiiat_homot_silata_na_metaforite/, последно влизане 03.05.2018 г.
[8] Mavrodieva, I. (2016). Metaphors in Bulgarian political discourse since 1989.
[9] Добрева, Десислава. (2013). Визуална политическа реторика, Реторика и комуникации, 2013 г. http://rhetoric.bg, последно посещение – 04.06.2018 г.
Библиография
1. Ботева, М. Речник по реторика. София, 2008.
2. Аристотел. За поетическото изкуство. София, 1993.
3. Паси, И. Метафората. София, 1983.
4. Ботева, М. Аргументацията в ораторското изкуство. София, 1999.
5. Мавродиева, И. Реторика и пъблик рилейшънс. София, 2013.
6. Mio, J. S. Metaphor and Politics. // Metaphor and Symbol, 12(2), 113-133. Lawrence Erlbaum Associates, Inc., 1999.
7. Mavrodieva, I. Metaphors in Bulgarian political discourse since 1989. Sofia, 2012. Доклад, изнесен на научна конференция в Университета в Лиеж на 2 декември 2016 г. Под печат. Текстът е предоставен на студента от автора.
8. https://www.dnevnik.bg/analizi/2018/04/30/3171482_mostut_i_robskiiat_homot_silata_na_metaforite/
9. http://rhetoric.bg/%D0%B2%D0%B8%D0%B7%D1%83%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B2-%D1%81%D0%BE%D1%86%D0%B8-2
10. https://www.mediapool.bg/rechta-na-polititsi-i-zhurnalisti-se-razminava-s-knizhovniya-ezik-news193269.html
© Рая Андреева, студент по връзки с обществеността, ФЖВК, СУ „Св. Климент Охридски”, работа, изготвена в часовете по публична реч с преподавател проф. дн Иванка Мавродиева
© Онлайн справочник по реторика
Цитирането и позоваването на автора и на Онлайн справочника по реторика е задължително.