Страхът и свободата

Живеем в свят, в който хората често се опитват да избягат от страха. Крият се от него, потискат го, правят всичко възможно да не го усещат. Аз обаче съм избрала друг път – да вървя към страха. Да го търся. Да го поглеждам в очите.

Аз съм каскадьор. Занимавам се с паркур, кикбокс, конна езда, джудо, лека атлетика, работа с въжета, рапели, мотори и авто каскади. За мен е нормално да скачам от високо, да падам, да поемам риск. Това, което за много хора е немислимо, за мен е ежедневие. Но истината е, че дори и в този свят няма човек без страх. Всеки каскадьор го изпитва. Ако не го изпитва – той не е смел, а безразсъден.

Страхът не е враг. Той е сигнал. Той е концентрация. Той е онзи вътрешен глас, който те кара да бъдеш тук и сега. Той те държи жив. В нашата работа има едно неписано правило – уважавай страха си. Защото има огромна разлика между страх и паника. Страхът те фокусира, паниката те замъглява.
Страхът ти дава контрол, паниката го отнема. В паника човек прави глупости, губи себе си, превръща се в нещо като маймуна с калашник – хаотичен, неконтролируем, опасен.

И въпреки това, днес не съм тук, за да говоря за страха от височини, скорост или падане.
Аз съм тук, за да говоря за един друг страх – страхът да чета на глас.
Може би за вас това е нещо малко. Нещо обикновено. Нещо, което се случва без усилие. Но за мен този страх е по-голям от всяка каскада. Той не е физически. Той е дълбоко в мен.
Още в училище, когато се учех да чета, имах учителка, която пред целия клас ми казваше колко зле чета. Думите ѝ не бяха просто поправка – бяха присъда. Бяха етикет. И аз го приех. Започнах да вярвам, че не мога. Че не съм достатъчна.
И тогава избрах да избягам.
От първи до дванадесети клас не позволих на нито един учител да ме накара да чета на глас. Избягвах ситуации, криех се, намирах начини да не бъда извикана. Защото страхът ми беше по-силен от желанието да опитам.
И ето тук се появява парадоксът.

Човек, който скача от покриви, бяга от изречения.
Човек, който контролира тялото си във въздуха, губи контрол пред думи на лист.

И точно затова днес стоя тук.
Не защото ми е лесно.
А защото ми е трудно.

Записах се в специалност „Публична реч“, не за да стана перфектен оратор, а за да се изправя срещу най-големия си страх. За първи път да не избягам. За първи път да остана.
И тук идва думата „свобода“.
Често мислим, че свободата е да правим каквото искаме. Да нямаме ограничения. Да няма страх. Но истинската свобода не е липсата на страх – тя е изборът какво да направиш с него.

Свободна съм да правя тази констатация.
Свободна съм отдавна да не бъда кон с капаци.
Свободна съм да имам свободата да избирам, в красотата да се взирам, способен да взимам от земята оптимизъм, в кръговрата да се слива сивотата, да пробивам.
Свободна съм да тръпна сред разпръснатия мрак.
Свободна съм да хукна след изпуснатия влак.
Свободна съм да крача въпреки откъснатия крак.
Свободна съм да плача въпреки изкуствения смях.

Но най-важното…
Свободна съм да избера да не избягам.
Защото истинският затвор не е страхът. Истинският затвор е бягството от него.
Днес аз не скачам от сграда. Не карам мотор с висока скорост. Не правя каскада, която изглежда невъзможна.
Днес правя нещо по-трудно.
Стоя тук и говоря.
Позволявам си да бъда уязвима. Позволявам си да се проваля. Позволявам си да бъда човек, който още се учи.

И точно в това има свобода.
Свободата не е в това да не паднеш.
Свободата е в това да се изправиш.
Свободата не е в това да не се страхуваш.
Свободата е в това да продължиш въпреки страха.

И ако днес трябва да оставя нещо след себе си, то е това:
Всеки от нас има своя страх. Някои са видими. Други – не. Някои изглеждат големи. Други – малки. Но за човека, който ги носи, те винаги са реални.
И всеки от нас има избор.
Да избяга… или да остане.
Аз избирам да остана.
И точно затова … съм свободна и да млъкна.

Речта е произнесена от Йорданка Папалезова по време на държавен изпит на студенти от магистърската програма „Публична реч“ към НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов“. Директор на магистърската програма е професор д-р Веселина Раева. Преподаватели по учебната дисциплина „Ораторско изкуство“, по време на която също е подготвяна речта, са професор дн Иванка Мавродиева и доц. д-р Валерия Кардашевска.

© Йорданка Папалезова, студент в магистърска програма „Публична реч. Речта се публикува със съгласието на студента.
© Онлайн справочник по реторика.
Цитирането на автора на речта и на Онлайн справочника по реторика и задължително.

Да бъдеш всичко за всички

Колко ни е трудно днес, на нас младите, да взимаме решения, когато собствените ни гласове ни заглушават. Държим целия свят в ръцете си и не знаем какво да го правим. „Гледката е апокалиптична. В днешно време, което наричат свободно, тук е тъмно и мрачно, и безлюдно, и страшно.“ – както се казва в едно стихотворение наречено „Кривите Огледала“.
И всеки ден те обстрелват с въпроси: „Ти кой си?“, „С какво се занимаваш?“ Все едно човекът е професия. Все едно животът е автобиография (по образец). Все едно сме длъжни още на 18 да знаем кои сме. Аз дълго се заблуждавах, че знам.
Мислех, че ако изпълня всички очаквания на околните, ще открия мястото си. Че е достатъчно да съм добра, красива, успешна, силна, за да съм щастлива. Само че никой не те предупреждава какво е да си всичко за всички.
Аз съм специалист по всичко за всички и на драго сърце бих споделила опита си. Та за всеки който се интересува, това се постига с конформизъм или приспособяване.
Аз съм от онези деца, които рано разбират какво е отговорност. Израснах в среда, в която родителите ми бяха първите ми шефове. От малка бях научена какво е работа, дисциплина, график, очаквания. И в това не намирам нищо лошо. Напротив. Благодарна съм. Но когато растеш така, свикваш, че любовта се извоюва, със заслуги и резултати. Започваш да си полезен, удобен, безгръбначен, но пък си най-добрият.
Спомням си гимназията, този микрокосмос, в който всички искаха да бъдат съвършени. Там никой не искаше да е просто човек. Трябваше да си интересен, забавен, социален, талантлив.
И аз започнах.
Фитнес. Плуване. Колело. Крачки. Калории. Две актьорски школи. Училище. Работа. Любовен живот. Социален кръг. Всеки ден. Резултатът? Превърнах се в абсолютна машина. Започнах да чувам: „Как го правиш?“ „Искам да съм като теб.“ И макар да се чувствах оценена, започнах да се питам: „Въобще коя съм?“ „Искам ли да съм себе си?“ Четири години изпълнявах очакванията на всички около мен. Перфектна ученичка. Актриса. Приятелка. Гадже. Спортист. Китарист. Служител. Последният да затвори вратата.
Светът изглеждаше подреден и предвидим. Като филм, който гледаш за десети път. И все пак в един момент всичко се сви и изсъхна като стар лимон. Отесня ми. И си тръгнах, напуснах родния град. На 19 прозрях нещо много важно, че човек едновременно може да бъде „вървежен“ и напълно изгубен.
Дълго време исках да ми завиждат. После реших, че искам любов, а сега, знам, че искам спокойствие и свобода. Истинска свобода, не псевдосвободата в социалните мрежи, която е твърде съблазнителна и фалшива. Лъскави хора, с лъскав начин на живот ти обещават, че можеш да правиш каквото си поискаш, че светът е твой. Но те са някъде там, в подлъгващото виртуално пространство. Облъчват те ежедневно, умът ти се заблуждава, че си част от тях, но когато излезеш навън, реалността те смачква.
Уж имаме достъп до целия свят. До чуждите пари. Чуждите връзки. Чуждите цели и успехи. Чуждите тела. Себеотхвърлянето е най-големия бич на съвремието. Безкрайните избори в житейското надбягване ни изтормозват и погубват. Искам свободата да бъда себе си. Да не живея в постоянно сравнение, както моето поколение. Да се абстрахирам от пропагандата „трябва“, и да не живея в любовни заблуди и разочарования.
Като споменах за любовна мъка няма как да не разкажа за първата си романтична връзка. Както изтъкнах преди малко, гимназията е крехък период. Поддаваш се лесно на манипулации, бориш се за статус, уважение и любов. Всичко е първо и си казваш – това е! Лошото в моя случай беше, че първата ми любов се оказа отровна. Неусетно се променях, отровата ме разяждаше. Малко по малко. Тихо. А уж любовта трябва да те прави по-добър. Но всички видове любов, различни от истинската, те обезличават. Както в любовта, така и във всички други човешки взаимоотношения е необходима равнопоставеност на морала, действията и възгледите.
След няколко разочарования започваш да се питаш какъв е смисълът и затова реших да направя малко проучване, задавайки въпроса: какъв е смисълът на живота. Отговорите се оказаха предвидими. Кариера. Деца. Пътувания. Само един си струваше да бъде запомнен: „Докато се чудиш кой си, животът ти минава. Разбери в какво си най-добър. Развивай го и изпитвай удовлетворение – това е смисълът.“
Смисълът не е крайна цел, той е движение, любопитство, развитие. Да не стоиш на едно място. Да не бъдеш зрител в собствения си живот. Искам да бъда човек, който не спира да търси, да създава, да говори, да греши и да започва отначало. Да имам смелостта да сменям посоката, без рамки, без ограничения. И в това е прекрасното. А ако имаш късмет да срещнеш партньор, който не се страхува от силата ти и те вижда истинска, не като удобната, не като перфектната в това е смисълът. Искам приятелства без съревнование. Среда, в която не трябва да доказвам стойността си всеки ден. Искам хора до себе си, с които да говоря честно. За страха. За провалите. За объркването. Истината е че всички сме объркани. Само че някои го крият по-добре. А аз вече не крия.
Знам едно – не искам да бъда всичко за всички. Не искам живот, съграден от чужди очаквания. Искам да бъда човек. Със съмнения и мечти.
И ако има нещо, което искам да остане след тази реч, то е – не позволявайте на света да ви втълпява, че за да сте ценни трябва да сте съвършени. Не се губете в чужди представи. Не живейте по чужд сценарий. Напишете своя и го следвайте. Допълвайте го и го следвайте. И така – цял живот.
Най-страшното не е да се провалиш, а да прекараш живота си като наблюдател. Животът не е място за публика. Той е сцена. И ние сме длъжни да излезем на нея – не като актьори, а като себе си.

Речта е произнесена от Мария Георгиева по време на държавен изпит на студенти от магистърската програма „Публична реч“ към НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов“. Директор на магистърската програма е професор д-р Веселина Раева. Преподаватели по учебната дисциплина „Ораторско изкуство“, по време на която също е подготвяна речта, са професор дн Иванка Мавродиева и доц. д-р Валерия Кардашевска.

© Мария Георгиева, студент в магистърска програма „Публична реч. Речта се публикува със съгласието на студента.
© Онлайн справочник по реторика.
Цитирането на автора на речта и на Онлайн справочника по реторика и задължително.

Аз, проф. дн Иванка Мавродиева в разговор в предаването “За думите” с Венета Гаврилова по програма “Христо Ботев” – БНР. За реториката и политическото говорене по време на предизборна кампания.
Границите в етичен план, правилата на езиково равнище, убеждаването на опонента.
https://bnrnews.bg/hristobotev/post/453606/granitsi-i-prekrachvane-na-granitsite-v-publichnoto-govorene

Участие в подкаст с водещ Ралица Руменова
Step into Branding
https://open.spotify.com/show/4tug6Hx9zVkbr49ogklHHt
Темите
Комуникацията и доверието, убеждаването и брандът

Участие в предаването на Лора Крумова “На фокус” в частта “Език мой, враг мой” – коментар за езика, политическото горорене и изразяване.

https://nova.bg/news/view/2025/12/14/520788/%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%BC%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%B3%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B3-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%B1%D1%89%D1%83%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5/

“Изкуството на реториката” – епизод от подкаста “Ти и науката”.
Аз, професор Иванка Мавродиева като участник и водещ Диана Узунова.
Реторичен поздрав за 8 декември – студентския празник.
https://www.obekti.bg/nauka/izkustvoto-na-retorikata-podkast

Реч за алчността
Алчността: проявления, преодоляване, …

Ако дадеш на човек хляб – ще поиска масло.
Ако му дадеш и масло – ще поиска мед.
Дадеш ли му и мед – днес ще попита: А защо не е БИО?!…
( смешка )
Алчността няма вкус, няма мирис. Но има апетит. И то огромен.
Много ми харесва мисълта на философа Джон Лок: “Алчността е като вода – колкото повече черпиш, толкова по-силно те потопява.“
Тя е разрушителен порок, чрез който „загнива“човешката душа, обсебена от ненаситното желание да придобива повече, отколкото й е нужно.
И в този ред на мисли, често се стига до следния виц:
“ Мъж търка вълшебна лампа и насреща му се появява джин с думите :
– Имаш едно желание!
Мъжът:
– Искам всичко!
Джинът:
– Готово. Имаш… подагра, високо кръвно и данъчна проверка. “
( Смешка )
Първата ми среща с алчността беше в музикалното училище в Плевен. Задължително условие за прием беше посещението на ежеседмични частни уроци по солфеж и контрабас в продължение на няколко месеца. Пътувах за тях от Троян до Плевен. Това беше първият ми сблъсък с преподавателската алчност без капка човеколюбие.
Няколко години по-късно, в университета, срещнах обратната страна на алчността –щедростта. Случайно попаднах на онлайн канала на Константин Ислямов. Бях изумена колко материали със свободен достъп предлага. Клипове, нотирани текстове, таблатури и преподавателски насоки за изсвирване на безброй много песни. И всичко това напълно безплатно. Значи можело, а? (смешка)
Но преди да осъждаме алчността, би трябвало да открием първопричината на този човешки порок. Алчността често се опитва да запълни душевни празнини и липси като несигурност, страх, липса на самоувереност, недооценяване от любим човек, близки, общество. И така, човек започва „да лекува“ емоционалните си липси, задоволявайки жаждата си за материални блага.
През студентските си години станах неволен свидетел как алчността обсебваше съквартирантката ми. И до днес тя е най-добрата ми приятелка и затова се опитвах да разгадая неистовото й желание за материални придобивки, за да й помогна. Открих връзка между деспотичния й баща и желанието й за самодоказване пред него. Алчността е следствие на различни житейски събития и преди да прибързваме с изводите си, винаги трябва да търсим първопричината. Казват, че парите не носят щастие, но всеки иска да го провери сам.
Ще Ви го докажа чрез личната си история. Емоционалната ми алчност за любов и разбиране се преобразува в алчност към храна, която бе породена от липсата на бащинска подкрепа. Егоистично алчен, баща ми непрестанно ми втълпяваше, че няма пари за уроци, дрехи и забавления. 22 години отричах баща си, осъждах го, докато не осъзнах, че с омразата не се живее и, че душата се лекува само с прошка и любов, която ти даваш.
И затова спрях с въпросите: „Страх ли те е от тъмното, от самотата, от омразата? Страх ли те е да обичаш, да мечтаеш?
Вече знам, че се успява само с любов, а не със страхове и сълзи.
И сега ще направя опит за поетична закачка: Мечтите си следвай и работи, а любовта все някога ще те сполети. И светът ти ще се промени.
И в този ред на мисли две години след това реших да прекрача прага и да сбъдна своята мечта.
НАТФИЗ се наричаше тя. Приеха ме и бях на „седмото небе“.
Не се изненадвайте, че сега рязко речта ми ще се преобразува в благодарствена. И извинете, че думите ми ще преминат в рими, макар и поетично необработени, на места патетични, по детски наивни. Важното е, че извират от сърцето, от любовта:
Намерих себе си чрез словата чудесни, но доцент Кардашевска ми показа, че не са толкова лесни.
Разкрих своя потенциал и вече не вярвам в провал. Последваш ли една мечта, само работи над това. Да станеш по-добър, не се страхувай. А смело работи и не се сравнявай с друг, освен единствено със себе си. Надскачай своите страхове. Ще видиш как с времето ще се почувстваш удовлетворен. А защо пък не и награден.
Но преди всичко благодаря на една велика жена – на мама. На приятеля ми, който ме научи да вярвам в себе си, да следвам мечтите си. След тази любов добих смелост/се осмелих да кандидатствам в НАТФИЗ и благодаря Ви професор Раева за възможността да съм тук. Благодаря на професор Иванка Мавродиева за ценния пример, че алчността за знания трябва да върви ръка за ръка със смелостта, вярата и човеколюбието.
Благодаря и на Катерина Стоянова, психолог от новосъздадения център за психологическа подкрепа в НАТФИЗ, която ми помогна да разпознавам различните лица на алчността. Препоръчвам ви да го посетите. Наде, или по-официално д-р Панайотова, благодаря ти за знанията, как бих ти подарила детелини, а не дИтИлИНи.
Не е възможно човек да е пълноценен за близките и обкръжението си, ако не е пълноценен за себе. И тук се сещам за думите на доцент Куцупаров, че е без значение дали си професионален актьор, когато имаш желание и работиш, се получават красиви неща. Така е и в живота. Вярвам, че алчността може да бъде както наш враг, така и наш приятел.
Всичко зависи от гледната точка и границите, до която я допускаме в живота си.
Благодаря Ви за вниманието, уважаема публика!

© Христомира Славкова, студент от магистърската програма „Публична реч“, директор проф. д-р Веселина Раева, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Темата е зададена от проф. Раева. Речта е изготвена и по време на часовете по „Ораторско изкуство“ с преподаватели проф. дн Иванка Мавродиева и доц. д-р Валерия Кардашевска. Речта е произнесена от Христомира Славкова на държавния изпит на 243 юни 2025 г.
© Онлайн справочник по реторика.
Цитирането и позоваването на автора на речта и на Онлайн справочника по реторика и задължително.

Реч за любопитството

Знаете ли какво е философското обяснение на любопитството?

Според Пла̀тон и Аристотел, то възниква от удивлението. Свързваме го с всички човешки възрасти, но най-вече с детето, за което удивлението е врата към познанието.
И точно на тази врата почуках и аз като малка. Детските приказки, разказани от свидните ни баби. Моята ми разказваше все страшни истории – за едни плътеници, безплътни сенки на некръстени души, които се вдигат от гробището и пълзят, и се провират нощем под процепите на вратата. Страхотии. Детският страх, примесен с любопитство става двигателя, който ни кара да слушаме до края и да искаме още.

Когато бях малка, не обичах народни песни. Но майка ми, която е музикант и фолклорист, настоятелно и упорито ме караше да ги уча паралелно със солфежа и пианото.
И ето колко години вървя по неизбродните пътеки на музиката. С народната песен обиколих света.
Наскоро се върнах от Япония, където за втори път ме заведе народната песен. За японците – тихите, скромните и съзерцателни – традициите са нещо свещено. Традициите им не са застинали в миналото, а живеят в настоящето, деликатно като част от живота на всеки японец.
Уважението присъства във всичко – в отношенията между хората, природата, традициите.

В детството си не разбирах защо майка ми толкова много държеше на народните песни. Но по-късно разбрах, че след като обиколих света с тях, успях да проникна и обикна собствената си култура.
Но днес от нас зависи да опазим родовата ни памет и да предадем автентичната фолклорна мелодия и текст без мирис на скара и бира.
Нека ние се качим при ПЕСЕНТА, а не тя да слиза при нас.

И така, творчески и човешки, започнах да изграждам моста между старото и новото, между традицията и модерността. Открих, че един от най-успешните подходи по време на концерт е да преразказвам и „превеждам“ автентичните песни от оригиналните текстове на съвременен и разбираем език.
Има една песен „Тръгна Желка”, която днес се изпява/поднася като детска песничка. Ако проявиш любопиство докрай да чуеш песента, ще откриеш, че тя не е наивна детска песничка, а е хумористична, даже … еротична.

Хуморът, историите, проблемите и поуките в песните са същите и днес.
Фолклорът не е капсула на времето. Той е жива връзка със смисъла на човешкото съществуване през вековете.
Ех, колко хубаво би било, ако всеки осъзнае, че съхранението на българския фолклор за бъдещите поколения е лична отговорност – на всеки един от нас!

Фолклорът е като кладенец, от който не само черпим вода, жива вода.
Фолклорът е и огледало, в което се оглеждаме.

Ако счупим едно домашно яйце, ще видим вътре в жълтъка една точица. Това е автографът на петела. Това е родовият знак на яйцето. Ако вземем едно бройлерово яйце и го счупим, вътре няма да открием тази точка. (По Йордан Радичков).
То няма нито печат, нито родов знак. Без него ще изглеждаме като пиле, което е оскубано, замразено и турено в найлонов плик.
Децата ни изобщо може би не знаят, че пилетата имат перушина и че тя е в различни цветове. Подобно на нас, възрастните, които не можем да отгатнем какво пиле сме яли — червено ли, бяло ли, петле ли или ярка.
А Вие знаехте ли, че пилетата имат различни цветове и различен вкус?
За известно време живях във Франция, там, в суперма̀ркета е обозначено какъв е бил цветът на перушината.
Но най-вкусната е черната кокошка, и го знам не от французите, а от фолклорните ни песни. Не случайно има цяла песен, която е посветена на нея.
Искам да Ви докажа, че знанието, което Ви дава фолклорът, може да Ви предпази от голямо нещастие.
Ако обикаляте из красивите ни планини и случайно замръкнете на някоя поляна, внимавайте да не си разпънете палатката на някое самодивско хорище. Защото ще се събудите през нощта от песните на самодивите, любопитството ще Ви подлъже да погледате и танците им. И със сигурност ЩЕ СЕ ВЛЮБИТЕ в някоя от тях. А тя пък ще Ви открадне душата!

И ето така от детските страхове през сенките на плътениците, от черната кокошка до самодивските песни и танци, любопитството се оказа моят верен спътник.
То ме заведе не само при фолклора, но и при самата мене.
Защото, ако човек изгуби любопитството си, той изгубва връзката със света, със себе си и с корена си.

А фолклорът е точно това — нашият родов знак в този объркан, забъркан и разбъркан свят.
Един скрит автограф на българския дух, който чака някой любопитен да го разчете да го запази и да го предаде нататък.

© Николина Попова, студент от магистърската програма „Публична реч“, директор проф. д-р Веселина Раева, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Темата е зададена от проф. Раева. Речта е изготвена и по време на часовете по „Ораторско изкуство“ с преподаватели проф. дн Иван-ка Мавродиева и доц. д-р Валерия Кардашевска. Речта е произнесена от Николина Попова на държавния изпит на 243 юни 2025 г.
© Онлайн справочник по реторика.
Цитирането и позоваването на автора на речта и на Онлайн справочника по реторика и за-дължително.

Реч за страха

Страх ме е. Господи, колко ме е страх.

Сигурно познавате страха от говорене пред голяма група от хора. Е, аз очевидно го нямам. Не съм тук да ви говоря за това. Нито съм тук да ви говоря за страха от високо, фобията от насекоми или така модерния за нашето съвремие страх от обвързване. Тези страхове също са непознати за мен…
Познато ми е обаче друго: Притисната от очакванията и съвременните критерии на различни хора, които ме обичат, планирах до 25 да имам съпруг, две магистратури, поне едно дете, лидерска позиция в сферата на ПР-а, издадена книга…И ето – моят 25. рожден ден – тотален ужас, паника, истерия и мисъл, която повтарях като мантра: “Ставам на 25. Нищо не съм постигнала. Аз съм провал.” Усещах, че съм провалена в собствения си проект. Но този път не ставаше дума за прост работен проект. Ставаше дума за целия ми живот, който, вярвах, вече е безвъзвратно провален.

А какво ставаше с плановете ми до 30 – 2 деца, 2 кучета, няколко дворни котки и къща извън София. Къща, в която семейството ми да живее. Докторантура. Чисто нова скъпа кола. Собствен бизнес. Все същия съпруг. Дузина приятели. Да съм пропътувала света. Да съм изкачила повечето над-две-хилядни върхове в България – 141 на брой…Разбирате ме!
От всички страни семейството и приятелите ми ме предупреждаваха: “Спри! Почакай! Дишай! Виж се!” Но никой от тях не успя да ме възпре. И ето как незабелязано стигнахме до темата за страха от пропускане по-известен като FOMO ( или Fear of Missing Out). Психолозите доказват, че той е дълбоко вкоренен в нашата природа заради социалната ни принадлежност.
От малки гоним цели сравняваме се и се надпреварваме. Днес се борим за лайкове, успехи и преживявания, които да докажат, че живеем „правилно“. И така, вместо да живеем живота си, ние го управляваме като проект – със срокове, задачи и нулева толерантност към грешки.

Човекът на 21. век е най-изтощеният човек на всички времена, както ни напомня Мадлен Алгафари, защото е затрупан от избори и страхове. В стремежа си да не изпуснем нищо, губим най-ценното – присъствието в собствения си живот.
FOMO ни кара да гоним идеята за „перфектния живот“. И понеже сме израснали с убеждението, че можем и трябва да имаме всичко, всеки пропуск се усеща като провал. Но всъщност… ами, не можем да имаме всичко. Просто защото нямаме време да имаме и бъдем всичко. И това е окей.

Покрай злощастният си 25-ти рожден ден освен себе си, вкарах в тотално отчаяние и близките си. Онези, които са около моята възраст, започнаха също да се замислят. Страхът започна да пълзи във всички сфери и сред повечето хора в живота ми. И така, в деня на празненството ми моя приятелка почти със сила бутна в ръцете ми една книга – “Силата на настоящето” на духовния водач Екхарт Толе. Настояваше да я прочета още на следващия ден, на един дъх. Така и направих.
В тази книга Толе твърди, че единственият истински момент, който имаме, е настоящият. Миналото е просто спомен, а бъдещето – проекция на ума. Но в гонитбата за несъществуващо съвършенство губим най-ценното – възможността да бъдем тук и сега.

Помните плановете ми до 30-тата година. Едва наскоро осъзнах, че са математически невъзможни за постигане в поставения срок!
Година след ОНЗИ си рожден ден се озовах в НАТФИЗ. И по стечение на обстоятелствата един специален преподавател ме открехна към труда на Ерих Фром – “Да имаш или да бъдеш”, който се оказа втория голям шамар върху моето FOMO. Модерният свят ни насочва към първото: да трупаме титли, вещи, преживявания, признание. Но Фром пита: а какво, ако истинската свобода и щастие не се крият в това, което “притежаваме”, а в това, което “сме”? Но ако живеем през „бъденето“, няма какво да загубим – можем само да преживяваме, да учим, да израстваме.
Истината е, че няма правилен график за живота. Няма пропуснати влакове, защото всеки път води нанякъде. И може би най-доброто е да не се плашим от пропускането, а да приемем, че именно онова, което не се случва, ни води към това, което трябва да се случи.

А на мен не ми остава друго, освен да ви разкажа честно днес докъде съм в собствените си планове. Аз съм едно 26-годишно момиче, което завършва магистратурата си в НАТФИЗ (бабо, виж ме), благодарение на това също имам куче и дете под наем (Ади, Христо, благодаря Ви). В последните години изкачих повечето от върховете под 2000 метра, обичам професията си, но още повече обичам процеса на търсене и осъзнаване на себе си.

Открих, че спринтирането на дълги разстояния наранява.
Открих, че прецизирайки всяка своя крачка, стигам до по-красиви върхове.
Защото не върхът е важен, а всяка стъпка по пътя към него.
И така днес, макар и с травма в крака и с няколко пропуснати „срока“ за успех.
Аз избирам да не се страхувам.
Аз избирам да продължа да търся, да уча, да се движа.
Понякога по-бавно, понякога в различна посока от очакваното, но винаги…винаги с отворени очи и сърце.

Иска ми се да оставя следното послание.
Не се страхувайте, че изпускате живота.
Докато сте любопитни към него, вие сте точно там, където трябва да бъдете.

© Габриела Михайлова, студент от магистърската програма „Публична реч“, директор проф. д-р Веселина Раева, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Темата е зададена от проф. Раева. Речта е изготвена и по време на часовете по „Ораторско изкуство“ с преподаватели проф. дн Иванка Мавродиева и доц. д-р Валерия Кардашевска. Речта е произнесена от Габриела Михайлова на държавния изпит на 23 юни 2025 г.
© Онлайн справочник по реторика.
Цитирането и позоваването на автора на речта и на Онлайн справочника по реторика и задължително.

Анализ на реч
Find Your Voice – Дженифър Анистън
Произнесена на обяд, организиран от списание Variety – „Силата на жените“ през 2019 г.
Линк към видеото с речта – https://www.youtube.com/watch?v=qHEOlLTM1zY
Линк към транскрибираната реч – https://englishspeecheschannel.com/english-speeches/jennifer-aniston-speech/
1. Оратор
Дженифър Джоана Анистън е американска актриса и продуцент, родена на 11 февруари 1969 г. в Лос Анджелис, Калифорния, САЩ. Анистън започва с актьорските си изява още през тийнейджърските си години. Придобива световна известност с ролята си на Рейчъл в ситкома „Приятели“, след който се снима в редица успешни продукции. Тя е дъщеря на актьорите Джон Анистън и Нанси Доу. Родителите й се развеждат, когато тя е на 9 години. Дженифър остава при майка си, но това й предвещава трудно детство.
Майка й постоянно изисква съвършенство, не зачита мнението й и я критикува за всичко, особено що се отнася до външния й вид. В двайсетте си години, Дженифър е диагностицирана с дислексия, което се изразява в разстройство на способността за четене с разбиране. Актрисата споделя, че поставянето на диагнозата е преосмислило живота й, тъй като самооценката й е била ниска, защото не се е смятала за умна.
В края на 90-те Нанси Доу издава книга за дъщеря си, фокусирана върху техните взаимоотношение и всички връзки на актрисата – „От майка и дъщеря до приятели: Мемоар“. Това влошава още повече отношенията между майка и дъщеря и Дженифър прекратява контакт с нея. Малко преди Нанси да почине, Анистън й прощава и подновяват отношенията си.
Въпреки многобройните опити по време на двата си брака, актрисата не успява да забременее и да се сдобие с дете. В интервю споделя, че медийните спекулации през цялото време я изтощават психически и я нараняват още повече.
Дженифър Анистън се занимава активно с благотворителност. Тя подкрепя организацията за лечение на деца – St. Jude’s Children’s Research Hospital. За приноса си към повишаване видимостта и разбирането на ЛГБТ общността през 2007 г. получава награда. През 2013 г. тя е обявена за посланик на Фондацията за развлекателна индустрия (Entertainment Industry Foundation) за кампанията Saks Fifth Avenue Key to the Cure, която набира средства за Фонда за изследване на рака при жените. Сред другите благотворителни организации, които Анистън подкрепя са Clothes Off Our Back, Feeding America, EB Medical Research Foundation, Project A.L.S., OmniPeace и Националната мрежа за борба с изнасилването, злоупотребата и кръвосмешението (Rape, Abuse & Incest National Network). Многократно дарява големи суми на различни организации като: Doctors Without Borders, the Red Cross и the Ricky Martin Foundation.
2. Аудитория
Аудиторията включва гостите на събитието, като сред нея най-вероятно се срещат и други известни личности, журналисти и филантропи. Речта е съобразена с естеството на събитието, а дрескодът е официален и сдържан, подходящ за комуникативната ситуация.
3. Комуникативна ситуация
Речта се произнася на обяд, организиран от списание Variety през 2019 година. Темата на събитието е „Силата на жените“. Дженифър Анистън е поканена да произнесе речта си на сцената от Елън Дедженерис.
Целта на речта е да призове всички жени да открият ссобствения си глас и да повярват в него. Освен това се акцентира върху това колко е важно децата да бъдат отглеждани с любов, както и да се внимава какви уроци и послания им се предават не само чрез думи, а и чрез действия, за да се чувстват пълноценни.
По време на речта си Дженифър е видимо притеснена и развълнувана, което свидетелства за искреността й при произнасянето й.
4. Социално-комуникативна роля на оратора
Дженифър Анистън е американска филмова и телевизионна актриса. Освен с актьорските си постижения, Анистън се занимава и с различни благотворителни дейности. В продължение на повече от 25 години тя подкрепя организацията St. Jude Children’s Research Hospital.
5. Вид на речта (жанр)
Речта е вдъхновяваща и благодарствена, произнесена в контекста на събитието. Чрез позоваване на личния опит и изграждане на връзка с аудиторията чрез емоционално ангажиране, се поставя акцент върху социалните и морални ценности като доброволчество, „силата“ да бъдеш чут и правото и важността да бъдеш чут.
6. Структура на реч (увод, основна част, заключение)
Условно речта на Дженифър Анистън може да бъде разделена на три части: увод, теза с изложение и заключение.
 Увод
Уводът е неформален и с хумористична нотка към Елън Дедженерис, която я приветства на сцената. Естествеността, чрез която е произнесен уводът и честността (Okay, I mean, you would think after 30 years of being in this industry, getting up here would be easy, and it’s not. It’s terrifying.) скъсяват дистанцията и печелят вниманието на аудиторията.
 Изложение
Основната част на речта условно може да бъде разделена на три подтеми: личната битка с липса на глас в детството и зрелостта, преобразяването чрез актьорската кариера и публичността, срещата с болницата St. Jude и историята на малката Сойър.
1) Личната битка с липсата на глас в детството и зрелостта
‘I’ve never actually thought about myself as powerful… put me at a dinner table with strangers or at a podium like this, and I go right back to being 11 years old.’
Смисловият акцент на първата подтема е поставен върху несигурността и травмата от детството на Анистън, произхождаща от една болезнена фраза, която чува, когато е на 11 години – „да стане от масата, защото няма какво интересно да каже“. Тя се поставя в ролята на човек, който не е имал глас въпреки външната сила и успех и макар сега да е „открила“ своя глас, определени ситуации все още я карат да си спомня за този горчив детски спомен.
2) Преобразяването чрез актьорската кариера и публичността
‘It wasn’t until Friends took off that I started seeing myself in a different light.’
Смисловият акцент на втората подтема е ключовият преход в личността на Анисън, от несигурна личност към човек със собствен глас. Разказва как чрез зрителите на сериала Анистън „открива“ своя глас и осъзнава своята отговорност като публична фигура. Срещата с Марло Томас е повратна точка и служи като преход към социално-ангажираната тема.
3) Срещата с болницата St. Jude и историята на малката Сойър
‘She just sat on my lap smiling and cuddling… she looked up at me… ‘What is cancer?’
Смисловият акцент на третата подтема е и кулминационният момент на речта. Историята на малката Сойър олицетворява темата за неосъзнатата борба и невинността; изразява иронията на безпомощтността, но и възхищението към огромната детска смелост.
 Заключение
В заключението на речта се обобщават основните идеи за значимостта на гласа и правото на всяко дете да бъде чуто и да остане на мястото си на масата. Отправя се благодарност за признателността към дейността на организацията и деликатно се апелира за социална отговорност.
7. Аргументи
Тип аргумент Примери от речта
Личен опит Разказ за отхвърляне в детството; сценична несигурност.
Емоционален апел Историята за Сойър; сълзи при гледането на видео за болницата.
Емпатия Подчертаване на болката и смелостта на болните деца.
Авторитет 30 години опит в индустрията; популярността на ситкома Friends; участие в благотворителност.
Социална отговорност Обсъждане на властта и какво означава да използваш гласа си.

8. Реторични фигури и похвати
 Хумор и самоирония
‘Thank God I wrote my speech down.’
‘Tiny little food on toothpicks that you can’t eat in any dignified manner.’
Чрез хумора и самоиронията, които Анистън демонстрира, тя създава чувство за близост с публиката, намалява дистанцията и напрежението и стимулира усещането, че е достъпна и земна личност.
 Анафора (повторение в началото на изречения)
‘They are vibrant, they’re joyful, they are fearless…’
Чрез използваната анафора, се подчертава устойчивостта и позитивизма на децата в болницата. Освен това се създава ритъм и емоционално въздействие върху аудиторията.
 Антитеза
‘Strong? Yes. But powerful? Mm-hmm.’
Целта е да се акцентира върху различните нюанси между „сила“ и „власт“, като се демонстрира вътрешно съмнение върху „притежанието“ на власт и се търси значението на истинската сила.
 Въпросно-отговорна форма (реторични въпроси)
‘What is cancer?’ – зададен от момиченцето Сойър.
‘Oh god, I’m not equipped to answer this question…’
Чрез този похват се изостря вниманието на слушателя и се подчертава дълбочината на ситуацията. Освен това служи за създаването на драматичен ефект и внушава емоционална неподготвеност в лицето на детското страдание.
 Контраст
‘What is cancer?’ – зададен от момиченцето Сойър.
Това е ярък контраст между невинността на обикновения въпрос, зададен от чисто детско любопитство и сериозността на ситуацията.
 Апосиопеза (прекъсната мисъл)
‘So I never… sorry, but seriously I never forgot about that moment…’
Чрез нейното присъствие се изразява силна емоция, която придава автентичност на преживяването и свидетелства за вълнението и искреността на оратора.
 Метонимия / Синекдоха
‘I started meeting all these people who expressed to me how much the show meant to them…’
Вместо да говори директно за влиянието на своята работа, Анистън го представя чрез преживяванията на зрителите, като по този начин прехвърля фокуса от себе си към публиката.
 Градация
‘they are vibrant, they’re joyful they are fearless’
Чрез възходящата градация се засилва емоцията и съпричастността към дечицата.
 Емфатично повторение
‘They are seen, they are powerful, they are loved…’
Достигната е кулминационната точка, при която повтарянето придава ритмичност, увеичава интензивността и внушителността на финалното послание.
 Апелативна функция (призив към слушателя)
‘…so that they can reclaim their childhood…’
‘…every child deserves to know that they are seen…’
Деликатният призив въвлича аудиторията в морална отговорност и провокира импулс за действие.
 Свързващи елементи
Речта има два основни свързващи елемента – мотивът за гласа и мотивът за седенето на масата.
 Мотив за гласа – основна нишка в речта
• Глас, който е бил отнет;
• Глас, който се е оформил впоследствие чрез професията;
• Глас, който сега се използва в подкрепа на деца без глас.
 Мотив за седенето на масата
• В началото – ‘I was excused from the table because I didn’t have anything interesting to add to the conversation’
• В края – ‘they (children) deserve a seat at the table’

9. Невербални средства
Характерно за Дженифър Анистън е, че почти винаги прилага самоирония в речите си, което много бързо я прави да изглежда „земна“ и я доближава до аудиторията. Във вербално отношение тя говори сравнително бързо, но за сметка на това поставя акценти на важните моменти в изреченията, чрез промяна на тона, жестове или мимики.
Дженфър Анистън е облечена в черна рокля, с много тънки бели райета. Роклята е без ръкави, но за сметка на това деколтето е напълно затворено, което съответства на важността на събитието. Облеклото е елегантно, но семпло и не твърде официално. Гримът е обикновен, направен така, че да подчертава естествените черти и е със съвсем лек акцент на очите. Косата е пусната и оформена така, че да пада на раменете на актрисата. Въпреки че бретонът също е пуснат, това не пречи на аудиторията да вижда цялостното изражение и мимики на оратора.
Стойката е изправена, няма движение наляво и надясно под формата на ходене. Има наличие на някои паразитни движения (почесване, пипане на косата), които издават напрежението на актрисата. Въпреки това ораторът е убеден в това, което говори и преживява отново на място всички ситуации, които разказва. Поддържа се постоянен визуален контакт с аудиторията, макар че актрисата има написани бележки пред себе си, за да се подсеща. Чрез употребата на специфични жестове с ръка (например, поставяне на сърцето) се поставят акценти на важни части от речта.
10. Манипулативни техники
Не са установени такива. Споделянето на личния опит свидетелства за искреността на думите на оратора.
11. Интеркултурни особености
 Американски контекст: темата за „намиране“ на личния глас и силата на индивида да направи промяна; речта съдържа препратки към теми като злоупотреба с власт (макар и на семейно ниво), които са силно обсъждани в САЩ.
 Примери от популярната култура: сериалът Friends – глобално разпознаваем, но с особено значение за американската публика, както и участието на знаменитости в каузи като социален модел.
 Фокус върху индивидуалната стойност и глас: отразява ценности като личностна свобода, самореализация и социална ангажираност, типични за западната култура.
 Емоционално въздействие чрез лични истории: универсален похват, но силно застъпен в американската ораторска традиция.
 Неформалност: употреба на хумор и лични истории, чрез които се показва „уязвимост“; похват, който е харакерен за западната публична реч.
 Общочовешки ценности: изповядване на универсални идеи като съчувствие към децата, подкрепа и вяра в доброто.
12. Изводи
Дженифър Анистън е оратор, който успява да прикове вниманието на аудиторията чрез „естествения“ си начин на поднасяне на информацията и включването на самоирония, където е възможно. Тя не използва излишно усложнен език, а се опитва да провокира силни чувства у аудиторията чрез собствената си неприкрита емоционалност и искреност, докато говори.

© Студент: Ива Ризова, Магистър, МП „Реклама и публична комуникация“
© Онлайн справочник по реторика
Цитирането на автора на анализа и на Онлайн справочника по реторика е задължително.