Реч за страха
Страх ме е. Господи, колко ме е страх.
Сигурно познавате страха от говорене пред голяма група от хора. Е, аз очевидно го нямам. Не съм тук да ви говоря за това. Нито съм тук да ви говоря за страха от високо, фобията от насекоми или така модерния за нашето съвремие страх от обвързване. Тези страхове също са непознати за мен…
Познато ми е обаче друго: Притисната от очакванията и съвременните критерии на различни хора, които ме обичат, планирах до 25 да имам съпруг, две магистратури, поне едно дете, лидерска позиция в сферата на ПР-а, издадена книга…И ето – моят 25. рожден ден – тотален ужас, паника, истерия и мисъл, която повтарях като мантра: “Ставам на 25. Нищо не съм постигнала. Аз съм провал.” Усещах, че съм провалена в собствения си проект. Но този път не ставаше дума за прост работен проект. Ставаше дума за целия ми живот, който, вярвах, вече е безвъзвратно провален.
А какво ставаше с плановете ми до 30 – 2 деца, 2 кучета, няколко дворни котки и къща извън София. Къща, в която семейството ми да живее. Докторантура. Чисто нова скъпа кола. Собствен бизнес. Все същия съпруг. Дузина приятели. Да съм пропътувала света. Да съм изкачила повечето над-две-хилядни върхове в България – 141 на брой…Разбирате ме!
От всички страни семейството и приятелите ми ме предупреждаваха: “Спри! Почакай! Дишай! Виж се!” Но никой от тях не успя да ме възпре. И ето как незабелязано стигнахме до темата за страха от пропускане по-известен като FOMO ( или Fear of Missing Out). Психолозите доказват, че той е дълбоко вкоренен в нашата природа заради социалната ни принадлежност.
От малки гоним цели сравняваме се и се надпреварваме. Днес се борим за лайкове, успехи и преживявания, които да докажат, че живеем „правилно“. И така, вместо да живеем живота си, ние го управляваме като проект – със срокове, задачи и нулева толерантност към грешки.
Човекът на 21. век е най-изтощеният човек на всички времена, както ни напомня Мадлен Алгафари, защото е затрупан от избори и страхове. В стремежа си да не изпуснем нищо, губим най-ценното – присъствието в собствения си живот.
FOMO ни кара да гоним идеята за „перфектния живот“. И понеже сме израснали с убеждението, че можем и трябва да имаме всичко, всеки пропуск се усеща като провал. Но всъщност… ами, не можем да имаме всичко. Просто защото нямаме време да имаме и бъдем всичко. И това е окей.
Покрай злощастният си 25-ти рожден ден освен себе си, вкарах в тотално отчаяние и близките си. Онези, които са около моята възраст, започнаха също да се замислят. Страхът започна да пълзи във всички сфери и сред повечето хора в живота ми. И така, в деня на празненството ми моя приятелка почти със сила бутна в ръцете ми една книга – “Силата на настоящето” на духовния водач Екхарт Толе. Настояваше да я прочета още на следващия ден, на един дъх. Така и направих.
В тази книга Толе твърди, че единственият истински момент, който имаме, е настоящият. Миналото е просто спомен, а бъдещето – проекция на ума. Но в гонитбата за несъществуващо съвършенство губим най-ценното – възможността да бъдем тук и сега.
Помните плановете ми до 30-тата година. Едва наскоро осъзнах, че са математически невъзможни за постигане в поставения срок!
Година след ОНЗИ си рожден ден се озовах в НАТФИЗ. И по стечение на обстоятелствата един специален преподавател ме открехна към труда на Ерих Фром – “Да имаш или да бъдеш”, който се оказа втория голям шамар върху моето FOMO. Модерният свят ни насочва към първото: да трупаме титли, вещи, преживявания, признание. Но Фром пита: а какво, ако истинската свобода и щастие не се крият в това, което “притежаваме”, а в това, което “сме”? Но ако живеем през „бъденето“, няма какво да загубим – можем само да преживяваме, да учим, да израстваме.
Истината е, че няма правилен график за живота. Няма пропуснати влакове, защото всеки път води нанякъде. И може би най-доброто е да не се плашим от пропускането, а да приемем, че именно онова, което не се случва, ни води към това, което трябва да се случи.
А на мен не ми остава друго, освен да ви разкажа честно днес докъде съм в собствените си планове. Аз съм едно 26-годишно момиче, което завършва магистратурата си в НАТФИЗ (бабо, виж ме), благодарение на това също имам куче и дете под наем (Ади, Христо, благодаря Ви). В последните години изкачих повечето от върховете под 2000 метра, обичам професията си, но още повече обичам процеса на търсене и осъзнаване на себе си.
Открих, че спринтирането на дълги разстояния наранява.
Открих, че прецизирайки всяка своя крачка, стигам до по-красиви върхове.
Защото не върхът е важен, а всяка стъпка по пътя към него.
И така днес, макар и с травма в крака и с няколко пропуснати „срока“ за успех.
Аз избирам да не се страхувам.
Аз избирам да продължа да търся, да уча, да се движа.
Понякога по-бавно, понякога в различна посока от очакваното, но винаги…винаги с отворени очи и сърце.
Иска ми се да оставя следното послание.
Не се страхувайте, че изпускате живота.
Докато сте любопитни към него, вие сте точно там, където трябва да бъдете.
© Габриела Михайлова, студент от магистърската програма „Публична реч“, директор проф. д-р Веселина Раева, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Темата е зададена от проф. Раева. Речта е изготвена и по време на часовете по „Ораторско изкуство“ с преподаватели проф. дн Иванка Мавродиева и доц. д-р Валерия Кардашевска. Речта е произнесена от Габриела Михайлова на държавния изпит на 23 юни 2025 г.
© Онлайн справочник по реторика.
Цитирането и позоваването на автора на речта и на Онлайн справочника по реторика и задължително.